— Чакай малко — казва той и ме спира с ръка. — Зелена?
— Това едва ли е най-важното.
— Но все пак, защо зелена?
— Зелена… като парите, тревата, дъбовите листа… и бомбите на извънземните. Как, по дяволите, мога да знам защо?
Той се разсмива. Кротко, по-скоро притеснително. Като се усмихва, дясното ъгълче на устните му подскача по-високо от лявото.
Ама и аз… как съм го зяпнала.
Чудно защо, но това, че ме е спасило толкова красиво момче, с големи, силни ръце и очарователна усмивка, е най-смущаващата ми случка от началото на Пришествието.
Споменът за случилото се в лагера ме кара да потръпвам, поради което решавам да сменя темата. Поглеждам към завивката си. Прилича на ръкоделие. В съзнанието ми пробягва образ на възрастна жена, сведена над плетивото си. И кой знае защо, ми се доплаква.
— От колко време съм тук? — питам тихо.
— Утре става една седмица.
— Наложи ли се да… — Не знам как точно да довърша.
За щастие, не е нужно.
— Ампутирам крака ти ли? Не. Куршумът само е закачил коляното. Ще ходиш, но може да е засегнат някой нерв.
— А, нищо — казвам аз. — Малко по малко свиквам с тези работи.
34.
Той ме оставя за малко и се връща с купичка бистър бульон, не пилешки или говежди, а вероятно от дивеч, сигурно сърна, и докато аз стискам краищата на завивката, той ми помага да се надигна, за да се храня, като държа топлата купа с двете си ръце. Гледа ме, докато ям — не натрапчиво, а по начина, по който се гледа болен: сякаш и ти самият си малко зле, гледаш и се чувстваш безпомощен. Ами ако е някой извратен? И се прави на благ само за прикритие? Кое прави извратените извратени — това, че не ги намирате за привлекателни? Като нарекох Мазния „луд“, задето предложи да ми подари накити от трупове, той какво каза? Че ако ми ги беше подарил Бен Периш, щях да ги приема с удоволствие.
Споменът за Мазния ми убива апетита. Ивън забелязва, че стоя и се взирам в купата, взима я внимателно и я оставя на шкафчето.
— Можех и сама — казвам аз, по-рязко, отколкото ми се искаше.
— Разкажи ми за войниците — казва той. — Откъде знаеш, че не са… хора?
Казах му как се появиха след безпилотните самолети… как взеха децата… и как после избиха всички. Но най-вече Окото. Извънземни, нямаше и място за съмнение.
— Те са хора — решава той, след като се изправя. — Хора, които сътрудничат с посетителите ни.
— О, Боже! Моля те, не използвай тази дума. — Мразех я. Беше в новините, в клиповете от YouTube, в социалните мрежи… дори и президентът я използваше в своите брифинги.
— А как трябва да ги наричам — пита той, усмихвайки се. Готов е да им казва и „репи“, за да ми угоди.
— Татко и аз им викахме „Другите“, тоест различните от нас, не-хората.
— Това имам предвид и аз — казва той, кимайки сериозно. Вероятността те да изглеждат точно като нас е нищожно малка.
Звучи точно като баща ми с неговите дълбокомислени тиради. И кой знае защо се дразня.
— Значи, гледай, нещата стоят така: война на два фронта. Ние срещу тях и ние срещу нас и тях. — Той тъжно клати глава. — Щом победителят е ясен, хората нерядко взимат страната на противника.
— Значи предателите са извели децата, за да помогнат в изтребването на човешката раса, но с някои възрастови ограничения.
Той свива рамене.
— А ти какво мислиш?
— Мисля, че когато тези въоръжени хора са на страната на врага, положението не е никак розово.
— Може и да греша — казва той, но не личи да се съмнява в думите си. — Може и да са посетите…, пардон, Другите, предрешени като хора или дори някакъв вид клонинги. Знам ли.
Аз кимам. Чувала съм това и преди, по време на едно от безкрайните размишления на баща ми за това как биха могли да изглеждат Другите:
„Въпросът не е «защо не могат», а «защо не биха». Знаем за съществуването им от пет седмици. Те за нашето — вероятно от години. Стотици, може би хиляди години. Достатъчно време, за да се извлече ДНК и да се отгледат произволен брой човешки екземпляри. Всъщност, цялата им наземна война сигурно ще се води посредством тях. Условията на Земята надали са подходящи за извънземни. Помниш ли «Войната на световете»?“
Може би затова съм нервна. Ивън ми напомня баща ми. Който изплува пред мен, агонизиращ в пръстта, а аз настръхвам от кошмарното видение.
— Или може би са като киборги… терминатори — казвам аз, почти без да се шегувам. Виждала съм мъртвец отблизо, един войник, когото застрелях от упор в ямата. Не му проверих пулса, но на вид беше от мъртъв по-мъртъв, а и кръвта беше съвсем истинска.