Споменът за лагера и това, което стана там, винаги ме изважда от равновесие, включително и сега.
— Не бива да оставаме тук — казвам аз изведнъж.
Той ме поглежда, сякаш не съм с всичкия си.
— Какво искаш да кажеш?
— Че ще ни открият!
Грабвам газовата лампа, махам шишето и с все сила духвам олюляващото се пламъче. То изсъсква срещу мен, но не гасне. Той взима шишето от ръката ми и го връща на мястото му върху лампата.
— Навън е само два градуса и сме на километри от най-близкия подслон — казва Ивън. — Ами ако подпалиш къщата? Да не говорим, че не можеш да вървиш. И ще си така поне още три-четири седмици.
Три-четири седмици? Тоя луд ли е? Няма да оживеем и три дни с тая издайническа светлина и дима, който се кълби над къщата.
Тревогата ми изглежда го вразумява.
— Добре — казва той с въздишка.
Гаси лампата и стаята потъва в тъмнината. Не го виждам, не виждам нищо. Мога обаче да го подуша, мирише на дим от дърва и нещо като бебешка пудра. След няколко минути усещам как тялото му раздвижва въздуха на сантиметри от мен.
— На километри от най-близкия подслон? — питам аз. — Къде, по дяволите живееш, Ивън?
— Във ферма. На стотина километра от Синсинати.
— Колко далеч е от „Райт-Патерсън“?
— Не знам. Сто и нещо… Защо?
— Казах ти. Там е братчето ми.
— Казали са, че там го водят. Това каза.
Нашите гласове — увиващи се един в друг, преплитащи се… после внезапно разделени; в катранения мрак.
— Нали трябва да започна отнякъде — казвам аз.
— А ако той не е там?
— Ще го търся другаде.
Обещах. Този проклет мечок никога няма да ми прости, ако не спазя обещанието си.
Усещам дъха му. Мирише на шоколад. Шоколад! Устата ми се пълни със слюнка. Слюнчените ми жлези подивяват. Не съм яла твърда храна от седмици, а какво ми носят? Някакъв си мазен бульон от неясно какво месо. Ало, фермерчето!
— Знаеш, че те са много, а ти — сама — казва той.
— Тоест?
Не отговаря. И аз питам:
— Вярваш ли в Бог, Ивън?
— Разбира се.
— Аз не. Искам да кажа — не знам. Допреди идването на Другите вярвах. Или поне така мислех, ако изобщо ми минеше през ум подобен въпрос. И тогава дойдоха те, и… — Трябва да спра за миг, за да събера мислите си. — Може би има Бог. Според Сами има. Но според него има и Дядо Коледа. Вечер казвахме по една молитва, което за мен беше напълно лишено от съдържание. Правех го заради Сами. И ако го беше видял как подава ръка на фалшивия войник, и се качва с него в онзи автобус…
Разплаквам се, но не ми пука. Винаги е по-лесно да плачеш в тъмното. Изведнъж върху студената си ръка усещам топлата длан на Ивън — мека и гладка като калъфката на възглавницата под бузата ми.
— Това ме убива — хлипам аз. — Начинът, по който им повярва. Както вярваше, преди ония да дойдат и да пратят целия ни проклет свят по дяволите. Както вярваше, че след като се стъмни, ще съмне. Както вярваше, че ако ти се припие някой тъп ягодов шейк, трябва само да си пльоснеш задника в колата, да караш две пресечки, и — ето ти го тъпия шейк. Вярваше.
Другата му ръка намира бузата ми, и той бърше сълзите ми с палеца си. Лъхва ме шоколадов аромат, докато той се навежда и прошепва в ухото ми:
— Не, Каси. Не, не, не.
Обгръщам с ръка шията му и притискам сухата му буза срещу моята, мократа. Треперя като епилептик и за първи път мога да усетя теглото на юргана с пръстите на краката си, защото ослепителният мрак изостря другите ми сетива.
Главата ми е клокочещ казан от несвързани мисли и чувства. Страх ме е, че косата ми мирише. Яде ми се шоколад. Това момче, което ме държи — всъщност аз го държа — ме е виждало чисто гола. Как ли му се е сторило тялото ми? Сякаш не знам! Пука ли му на Бог за обещания? На мен пука ли ми за Бог? Какво е чудо — разделянето на Червено море или това Ивън Уокър да те открие в леден блок, насред безнадеждността на една бяла пустош?
— Каси, всичко ще се оправи — шепне той с шоколадовия си дъх в ухото ми.
Като се събуждам на сутринта, виждам огромен шоколад на нощната си масичка.
35.
Всяка нощ той отива на лов. Казва, че старата къща била пълна с консерви и буркани, но искал прясно месо. Тъй че обикаля да убие някое годно за ядене живо същество. На четвъртия ден ми носи истински хамбургер с топли домашни хлебчета и гарнитура от печени картофи. Първата истинска храна откакто напуснах бежанския лагер. Боже, какво вкусно кюфте! Не бях яла хамбургер от идването на извънземните. А си умирам за хамбургери!