— Откъде взе хлебчетата? — питам аз, докато дъвча, а по брадичката ми се стича мазнина. Не съм яла хлебчета цяла вечност. Тези са пухкави и нежни, и леко сладки.
Каквото и да каже, ще е лъжа, защото има само един възможен отговор. Той не си дава труд да увърта.
— Аз ги пека.
След като ме нахранва, той сменя превръзката на крака ми. Питам дали да гледам. Той казва „не“, а и аз не горя от желание да гледам. Искам да стана от леглото, да се изкъпя… като нормален човек. Според него е твърде рано. Да си измия поне косата… да се среша? Рано е, настоява той. Заплашвам, че ще го замеря с газовата лампа. И той слага един стол в една стара вана с лъвски крака, в една малка баня в края на коридора с полуотлепени тапети на цветя, носи ме дотам, пльосва ме на стола, излиза и се връща с голяма кана вода, от която се вдига топла пара.
Каната, изглежда, е доста тежка. Бицепсите му се напрягат под ръкавите на ризата, като на културист, а вените на шията му са изпъкнали. Водата леко ухае на розов цвят. Той взима едно старо канче, нашарено с усмихнати слънчица, и аз отмятам главата си назад. Той втрива в косите ми шепа шампоан и се отдръпва. Оттук нататък мога и сама.
Водата се стича в нощницата и тя прилепва по тялото ми. Ивън се прокашля и се извръща, а косата му се замята над челото с тежък, приятен звук, който, странно защо, ми действа някак особено. Искам му гребен и той се навежда да рови в шкафчето под мивката, а аз го наблюдавам с ъгълчето на очите си — разбира се, просто така: без да обръщам внимание на яките му рамене, чиито мускули танцуват под прилепналата тениска, или на избелелите му джинси с оръфани задни джобове, със стегнато дупе под тях, на което аз определено не обръщам внимание, и категорично без да забелязвам как ушите ми пламтят под хладката вода, капеща от косата ми. След няколко мига вечност той ми намира гребен, пита дали имам нужда от нещо друго, преди да излезе, и аз измънквам едно „не“, макар това, което всъщност искам, е да се смея и плача едновременно.
Вече сама, с усилие се връщам към темата „коса“, която, впрочем, е в трагично състояние. Заплетена и усукана с клечки, листа и кал. Мъча, се доколкото мога, да я оправя, но водата изстива и почвам да зъзна в мократа си нощница. Спирам за малко и чувам слаб шум точно пред вратата.
— Там ли си? — питам аз.
Малката, застлана с плочки баня усилва звука като резонансна камера.
Кратка пауза и едно тихо „да“.
— Защо стоиш там?
— Чакам да изплакна косата ти.
— Ще се позабавя — казвам аз.
— Няма проблем.
— Ако искаш, свърши нещо междувременно… изпечи някой пай… знам ли… и ела след петнайсетина минути.
Не чувам отговор. Но не го чувам и да тръгва.
— Още ли си там?
Дъсченият под в коридора проскърцва.
— Да.
Мъча се още десет минути с косата си и се отказвам. Ивън влиза и сяда на ръба на ваната. Държа ръката си в дланта му, докато той изплаква пяната от косата ми.
— Странно е, че си тук — казвам му.
— Аз живея тук.
— Не — че си останал тук. Повечето момчета се записаха в полицията и армията по време на бежанския поток след Втората вълна. Като след като Единайсети септември, но в десеторен мащаб.
— С мама и татко бяхме осем души — казва той. — Когато родителите ми починаха, трябваше да се грижа за братята и сестрите си. Аз бях най-големият син.
— Ей, внимавай! — казвам аз, след като ме залива с половин кана вода. — Ще ме удавиш.
— Извинявай.
Притиска ръка до челото ми, като козирка, за да отклони струята. Водата е топла и възбуждаща. Затварям очи.
— Ти разболя ли се? — питам аз.
— Да. Но се оправих. — Загребва още вода от каната и аз затаявам дъх в очакване на приятната топлина. — Най-малката ми сестра, Вал, почина преди два месеца. Там, където си ти сега, беше спалнята й. Оттогава насам се чудя какво да правя. Не мога да остана тук вечно, но пък веднъж ходих пеша до Синсинати и мисля, че ти е ясно защо никога няма да стъпя там втори път.
С едната си ръка облива, а с другата изплаква косата ми. Енергично, но не грубо; точно както трябва. Сякаш е правил това цял живот. Едно слабо, истерично гласче започва тихо да пищи в мен:
„Ама ти…? Дори не познаваш това момче!“
Но продължава:
„Ама какви ръце, а? Я му кажи да ти направи един масаж, така и така е почнал…“
А извън мен неговият дълбок и спокоен глас казва:
— Но като се замисля, няма защо да мърдам оттук преди времето да се затопли. И после — „Райт-Патерсън“ или „Кентъки“. Пък и „Форт Нокс“ е на само двеста километра оттук.