— „Форт Нокс“? Ще ходиш да плячкосваш ли?
— Там има тежко укрепена военна база. Най-логичният сборен пункт.
Събира косата ми и я изцежда с юмрук. „Пльок-пльок“, чува се от дъното на ваната с лъвските крака.
— На твое място не бих и помислила за „логичен сборен пункт“ — казвам аз. — Логично е точно тези места първи да бъдат ликвидирани.
— От това, което ми каза за Заглушителите, следва, че не е логично да се събираш с когото и да е и където и да е.
— Или да се задържаш на едно място повече от няколко дни. Никакви тълпи, никакво застояване.
— Докато…?
— Няма „докато“ — отсичам аз. — Има само „освен ако“.
Той подсушава косата ми с пухкава бяла кърпа. Върху затворения капак на тоалетната седалка има нова нощница. Вглеждам се в шоколадовите му очи и казвам:
— Обърни се.
Той се обръща. Пресягам се покрай оръфаните задни джобове на дънките му, плътно прилепнали по дупето — което изобщо не ме интересува — и взимам сухата нощница.
— И никакви опити да ме шпионираш в огледалото! — предупреждавам аз момчето, което вече ме е виждало гола. Но тогава съм била в безсъзнание, което е по-различно. Той кима, навежда глава и прехапва долната си устна, май за да не се разсмее.
Свалям мократа нощница, навличам сухата и му позволявам да се обърне.
Той ме вдига от стола и ме носи в леглото на мъртвата си сестра. Ръката ми е около раменете му, а той плътно — но не грубо — е обвил с неговата ръка кръста ми. Тялото му е сякаш с пет-шест градуса по-топло от моето. Слага ме внимателно на леглото и покрива голите ми крака със завивката. Бузите му са много гладки, косата му е сресана, а кожичките около ноктите, както вече отбелязах — безупречни. Което означава, че въпреки апокалиптичната обстановка, старателно се грижи за външния си вид. Защо? По-точно за кого?
— И от колко време не си виждал друг човек? — питам аз. — Освен мен.
— Виждам хора практически всеки ден — казва той. — Последният жив преди теб беше Вал. А преди нея — Лорън.
— Лорън?
— Приятелката ми. — Той отклонява поглед. — Мъртва е.
Не зная какво да кажа. Така че казвам:
— Проклета епидемия.
— Тя не умря от това. Болна бе, но не умря от болестта. Просто реши да я изпревари, докато още можеше.
Стърчи неловко до леглото. Не му се тръгва, но и няма причина да стои.
— Да ти кажа, прави ми впечатление, че… — Не, уводът не е добър. — Сигурно не е лесно, когато си сам, да се грижиш за…
— Да се грижа за какво? За някой, след като другите са ме напуснали?
— Не говоря за мен. — След което решавам да не увъртам и казвам: — Много си суетен.
— Това не е суета.
— Нямам предвид, че си надут.
— Знам, чудиш се защо се глася.
Иска ми се да е заради мен, но не, не казвам нищо.
— И аз не знам — казва той. — Просто навик. Да си уплътня времето. Кара ме да се чувствам… — Той свива рамене. — Някак си по-човек.
— Трябва ти помощ? За да се чувстваш човек?
Той ме поглежда странно и казва нещо, което ми дава повод за дълъг размисъл:
— А на теб трябва ли ти?
36.
Повечето нощи го няма. През деня непрекъснато се върти край мен, така че не знам кога спи. След две седмици почна да не ме свърта в малката спалня на горния етаж. И един ден, когато времето поомекна, той ми помогна да облека дрехите на Вал — без да ме гледа, естествено, свали ме на верандата и ме нагласи на един стол, като ме наметна с голямо вълнено одеяло. Остави ме и се върна с две димящи чаши горещ шоколад. Гледката от верандата беше безинтересна — кафява, безжизнена, хълмиста земя, голи дървета и сиво безизразно небе. Но студеният въздух ме ободри, а горещият шоколад беше… мм, да си оближеш пръстите.
Не говорим за Другите. Говорим за живота си преди тях. Той смятал да следва инженерство. По настояване на баща си, иначе предпочитал да си остане тук. Познавал се с Лорън от четвърти клас, станали гаджета в гимназията. Дори мислели за брак. Темата за Лорън ме изправя на нокти, което си пролича. Той не пропуска нищо, както споменах и преди това.
— Ами ти? Имаше ли си гадже?
— Не. Не точно. Имаше един, дето ме харесваше… Бен Периш. Разкарвахме се насам-натам. Нищо особено.
Това пък сега защо! Сякаш го интересува Бен Периш! Което важи и за Бен Периш спрямо мен. Разклатих утайката от шоколада и се опитах да избегна погледа му.
На следващата сутрин той цъфна до леглото ми с патерица, издялана от цяло парче дърво. Лъсната до блясък, лека, с идеална височина. След като я разгледах, го помолих да изброи три неща, в които не го бива.