— Ролкови кънки, пеене и разговори с момичета.
— Пропусна дебненето — казах аз, докато ми помагаше да се изправя. — Винаги те усещам, като се спотайваш наоколо.
— Поиска да изброя само три.
Истината е, че се възстановявах ужасно бавно. При всеки опит да се изправя краката ми омекваха и ако не бяха силните ръце на Ивън, падането ми беше сигурно.
Но не се отказах — нито в първия дълъг ден, нито в многото дълги дни след това. Бях твърдо решена да се изправя на крака. Да се изправя, по-силна от това, което бях преди Заглушителят да ме повали и изостави. По-силна, отколкото бях в малкото си скривалище в гората, свита на клъбце в спалния си чувал, загрижена за себе си, докато Сами е страдал, Бог знае от какво. По-силна, отколкото бях, докато обикалях из Лагера на смъртта, сърдита на света, че е такъв, какъвто винаги е бил — жесток. И само нашето човешко жужене го прави що-годе годен за живеене.
Три часа упражнения всяка сутрин. Трийсет минути почивка на обяд. И нови три часа упражнения. Тренирах, докато не почувствах мускулите си смазани от работа, потни и меки като желе.
Но още не бях готова за Деня. Попитах Ивън къде е Люгера ми. Трябваше да преодолея страха си от оръжия и да се науча да стрелям точно. Той ми показа как да държа оръжието и как да се целя. Стрелях по празни кутии от боя, които той нареждаше върху коловете на оградата. Като посвикнах, ги смени с по-малки. Молих го да ме вземе на лов, за да свикна с движещи се и дишащи мишени, но той отказа. Била съм слаба и не съм можела да тичам. А ако налетим на Заглушители?
По залез се разхождаме. Отначало кракът ми поддаваше след по-малко от километър и Ивън ме връщаше на ръце до фермата. Но с всеки изминат ден увеличавах разстоянието. Половин километър, после цял, после още повече. След две седмици можех да измина три километра без спиране. Все още не бях в състояние да тичам, но темпото и издръжливостта ми се подобриха значително.
Ивън вечеря и поседява с мен, после грабва пушката и изчезва. Казва, че ще се прибере преди изгрев слънце. Връща се, докато спя, но обикновено е доста след разсъмване.
— Къде ходиш по цяла вечер? — попитах го аз веднъж.
— На лов.
Кратко и ясно.
— Но май не те бива — подметнах. — Нищо не си донесъл досега.
— Напротив, бива ме — сухо каза той.
По съдържание бе хвалба, но надали можеше да се изрече по-безизразно.
— Но ти е жал да убиваш?
— Не ми е жал. — Той прокара пръсти през косата си и въздъхна. — Първо се научих да браня себе си. После да защитавам своите братя и сестри. Знаеш какво беше след избухването на епидемията. После да пазя вещите и територията си.
— А сега? — тихо попитах аз. За пръв път го виждах — макар и леко — изваден от равновесие.
— Сега скитам с пушка, за да успокоя нервите си — каза той, като сви смутено рамене. — Да се намирам на работа.
Гледаше встрани. Всъщност — наникъде.
— Не мога да спя нощем. Лежа, въртя се… Пробвах да спя денем, но и денем не става. Спя само няколко часа от денонощието.
— Сигурно си много уморен.
Той най-сетне ме погледна. Някак тъжно и отчаяно.
— Това е най-лошото — каза ми тихо. — Не съм. Не се чувствам уморен.
Нещо продължи да ме гложди и една нощ реших да го проследя. Пълен провал! Изпуснах го, уплаших се да не се загубя, тръгнах да се прибирам и налетях на него.
Той не се разсърди. Не ме обвини, че не му вярвам. Просто каза: „Не трябва да си тук, Каси“ и ме придружи до къщата.
По-скоро заради спокойствието ми, отколкото за нашата обща сигурност (това за Заглушителите, като че ли не го впечатли особено), той закачи плътни одеяла на прозорците в стаята на долния етаж, след което без страх можехме да палим камината. Чаках го да се върне от среднощните му набези, дремейки на големия кожен диван или като четях оръфаните любовни романчета, останали от майка му — с напомпани, полуразголени мъже на кориците и жени в дълги бални рокли със сладострастни изражения. Към три сутринта той се връща, хвърляме още дърва в камината и разговаряме. Той не обича да говори много за семейството си (когато го попитах откъде тази слабост у майка му към споменатите четива, той просто сви рамене и каза, че обичала литературата). Стане ли разговорът твърде личен, гледа да го отклони към мен. Най-често пита за Сами, по-точно го интересува как смятам да изпълня обещанието си. Тъй като и аз нямам представа как ще стане, разговорът никога не завършва удовлетворително. Аз усуквам, той иска ясни отговори. Аз гледам да се измъкна, той е настоятелен. Най-сетне се ядосвам и той млъква.