— Та, кажи ми отново как, според теб, ще стане — казва той една нощ, след като цял час сме го предъвквали. — Не знаеш кои са и какви са, но знаеш, че разполагат с тежка артилерия. Не знаеш къде са отвели брат ти, но тръгваш да го спасяваш. Пристигаш там и не знаеш какво да правиш, но…
— Това за какво го казваш? — питам аз. — За да ми помогнеш, или за да се почувствам глупаво?
Седнали сме на голям пухкав килим пред камината. Пушката му от едната страна, моя Люгер — от другата, а ние с него — между оръжията.
Той вдига ръце, все едно се предава.
— Просто исках да разбера идеята ти.
— Тръгвам от Лагера на смъртта и разплитам нишката — казвам аз за хиляден път. Вече знам защо дъвчем едно и също, но е толкова дебелоглав, че всяка съпротива е безсмислена. Разбира се и той може да каже за мен същото. Колкото до плана ми, той е по-скоро мъглява цел с елементи на планиране.
— А ако не откриеш следа? — пита той.
— Ще търся, докато открия.
Той кимва, което означава: ти да не мислиш, че като кимнах, съм съгласен? Кимнах, защото си тъпа. И да не ми се правиш на важна, ясно ли е?
Така че казвам:
— Изобщо не съм тъпа. И ти щеше да направиш същото за Вал.
Хващам го неподготвен. Той обгръща краката си с ръце, опира брадичка в коленете си и се заглежда в огъня.
— Мислиш, че Сами е мъртъв — казвам аз на безупречния му профил. — И че си губя времето.
— Как бих могъл да знам това, Каси?
— Не казвам, че знаеш. Казвам, че така мислиш.
— Има ли значение какво мисля аз?
— Не, затова млъкни.
— Но аз нищо не съм казал, Ти каза, че…
— Абе, ти ще млъкнеш ли?
— Че аз мълча.
— Просто спри.
— Добре, спирам.
— Но не спираш!
Той понечва да каже нещо, но се сеща и стиска уста така силно, че чувам щракването на зъбите му.
— Гладна съм — казвам аз.
— Ще ти донеса нещо.
— Нещо да съм искала?
Ще ми се да го фрасна в красивата уста. Странно. Май съм изперкала.
— Мога и сама да се грижа за себе си, Ивън. Не съм тук, за да осмислям живота ти. Ако имаш такъв проблем, решавай си го.
— Искам да ти помогна — казва той и за пръв път виждам истински гняв в иначе добродушните му очи на сладко малко кученце. — Защо заедно да не спасим Сам?
Въпросът му ме преследва в кухнята. Виси над главата ми като облак, докато ядно шляпвам парче еленско върху къшей домашен хляб. Ивън трябва го е пекъл в пещта на двора. Като истински скаут, какъвто всъщност е.
Следва ме и на връщане в стаята, където се тръшвам в едно кресло точна зад главата му. Иска ми се да го сритам право в широките плещи. На масата до мен има книга, озаглавена „Отчаяна любов“. Съдейки по корицата, би трябвало да се казва „Много съм як, а?“
Това е големият ми проблем. Това е! Преди Пришествието момчета като Ивън Уокър дори нямаше да ме погледнат, камо ли да ми мият косата или да ходят на лов за дивеч заради мен. Или нежно да ме държат в обятията си, като този зализан тип с плочки на корема и колосални бицепси от корицата на романчето. Никой не се е взирал в очите ми, нито пък е повдигал брадичката ми, за да поднесе устните ми към неговите. Бях част от пейзажа, „просто приятелка“, или — което е още по-зле — приятелка на някоя „просто приятелка“; „една, с която съм седял по геометрия, но не й помня името“. По-добре да ме беше открил някой позастарял колекционер на герои от „Междузвездни войни“.
— Е? — питам аз зад гърба му. — Ще си мълчим ли?
Вдига и спуска рамене. С иронична усмивки и театрален жест: „Женска работа.“
— Трябвало е да питам. Ясно — казва той. — А аз мислех, че се разбира от само себе си.
— Кое?
Той се завърта на място, за да ме вижда. Аз на дивана, той на пода, с лице, вдигнато към мен.
— Дали мога да дойда с теб.
— Моля? Дори не е ставало дума за това! И откъде накъде ще идваш, след като мислиш, че не е жив!
— Просто искам ти да си жива, Каси.
Това вече е върха!
Замерям го с еленското месо. Чинията прелита край бузата му и преди още да мигна, той е върху мен. Блъска ме с ръце. В очите му блестят сълзи.
— Не си център на света — казва той през зъби. — Дванайсетгодишната ми сестра умря в ръцете ми. Удави се в собствената си кръв. И не можах да направя нищо. Държиш се, сякаш най-голямата катастрофа в историята на човечеството започва и свършва с теб. Гади ми се от това! Не си единствената на този свят, загубила всичко. Нито пък пътя, който си избрала, е непременно правилен. Ти имаш своето обещание пред Сами, а аз имам теб.
Той спира. Усеща, че е стигнал твърде далеч.