— Ти не ме „имаш“, Ивън — казвам аз.
— Знаеш какво искам да кажа. — Гледа ме втренчено и едва издържам на погледа му. — Не мога да те спра. Но и не искам да те пусна сама.
— Сама е най-добре. Ти го знаеш. Жива съм точно, защото бях сама — казвам аз и забивам пръст в пулсиращия му гръден кош.
Той се дърпа, а аз се боря с инстинкта да се приближа. Кой знае защо, искам да сме близо.
— Точно обратното — казва той. — Ако не бях аз, две минути по-късно щеше да си буца лед.
Аз избухвам. Не издържам. Най-лошото нещо в най-лошия момент.
— Майната ти! — крещя. — Не ми трябваш! Никой не ми трябва! Ако ми потрябва някой за превръзки, миене на коса и печене на хлебчета, ще ти кажа!
След два неуспешни опита се изправям на крака. Време е за фучащата част от спора да напусне демонстративно стаята. Насред стълбите спирам, уж, за да си поема дъх. Но той не идва и се качвам догоре, след което отивам в спалнята си.
Впрочем, не в спалнята си. В спалнята на Вал. Аз нямам спалня. И надали ще имам повече.
А, не! Стига самосъжаления. Не съм център на света. И стига с тази вина. Аз ли накарах Сами да се качи в онзи автобус? И като съм започнала — стига с този рев. Ивън, като плаче за Вал, ще я върне ли?
„Имам теб.“ Но ние сме само двама, Ивън. А и двеста да бяхме, все едно. Нима можем да се преборим с Другите? Ами аз? За какво тренирам? За да умра добре тренирана? Не е ли все едно?
Первам мечока и с гневно ръмжене го помитам от трона му върху възглавницата. Какво ме зяпаш? Майната ти!
Той се килва настрана с вдигната лапа, сякаш иска да зададе въпрос.
Зад мен вратата изскърцва.
— Махай се! — казвам аз, без да се обръщам.
Още едно „скръъъъц“. Щракане. И тишина.
— Ивън, пред вратата ли си?
Пауза.
— Да.
И да каже нещо, не чувам. Свила съм се от студ и зъзна. Стаичката е като хладилник. Коляното адски ме боли, но хапя устни и упорито стоя права, с гръб към вратата.
— Още ли си там? — питам аз, след като не издържам повече.
— Тръгнеш ли, ще дойда и аз. Няма как да ме спреш. Как ще ме спреш, а?
Свивам рамене безпомощно. Едва се сдържам да не заплача.
— Като те гръмна, да речем.
— Като онзи войник с разпятието?
Изстивам. Обръщам се светкавично и отварям вратата със замах. Той трепва, но не мръдва.
— Откъде знаеш за него? — Има само един начин, по който би могъл да разбере. — Чел си дневника ми.
— Не знаех, че ще оживееш.
— Съжалявам, че съм те разочаровала.
— Просто исках да разбера какво…
— Имаш късмет, че пистолетът ми остана долу. Иначе да съм те съм застреляла. Толкова ми е гадно, като знам, че си чел какво съм писала. Докъде стигна?
Той свежда поглед. По бузите му плъзва руменина.
— Изчел си всичко, нали? — Ужас. Чувствам се омерзена и засрамена. Десет пъти по-зле, отколкото като се събудих в леглото на Вал и разбрах, че ме е видял съблечена. Онова е било само тялото ми. А това — душата ми.
Блъскам го в корема. Нищо, дори не трепва. Все едно удрям бетонна плоча.
— Боже, какъв срам. Аз да седя, да лъжа за Бен Периш и ти да слушаш, все едно, че не знаеш нищо!
Той мушва ръце в джобовете си и забива очи в пода. Като дете, счупило някоя ценна ваза.
— Аз откъде да знам, че му придаваш такова значение.
— Не си знаел? — Клатя глава. Що за човек е той? Изтръпвам. Тук нещо дълбоко не е наред. Сигурно защото е загубил цялото си семейство, приятелката си — или годеницата, знам ли, и месеци наред е живял сам, въобразявайки си, че като не прави нищо, върши нещо. Или просто се бе затворил в себе си като пашкул в тази забравена от Бога ферма в Охайо, и повечето от ужасите му се бяха разминали? Или се беше родил такъв? Кой знае, но за да си толкова спокоен, уравновесен и хладнокръвен, трябва да си или луд, или страшно готин.
— Защо го застреля? — пита той тихо. — Войника в магазина.
— Знаеш защо — казвам аз. Всеки момент ще избухна в сълзи.
Той кима.
— Заради Сами.
Сега вече съм истински объркана.
— Няма нищо общо със Сами.
Той вдига очи към мен.
— Сами е подал ръка на войника. Качил се е в автобуса. Повярвал е. А ти, въпреки че те спасих, не ми вярваш.
Той грабва ръката ми. Стиска я.
— Чуй ме, Каси. Аз не съм Войника с разпятието. Не съм Вош. Аз съм като теб. Уплашен, ядосан, объркан… и нямам представа какво да правя. Но знам правилото: или — или. Или си човек, или хлебарка. Не си хлебарка, нали? Ако беше, нямаше да се изправиш срещу снайпериста на магистралата.
— О, Боже — тихо казвам аз. — Казах го само преносно.
— Не сме хлебарки. Еднодневки сме. Един ден — и край. Което няма нищо общо с Другите. Винаги е било така. Идваме и си отиваме, и не е важно колко стоим, а как използваме времето си.