— Дрънкаш глупости, знаеш ли? — Чувствам как се накланям към него и цялата ми войнственост е изчезнала. Не мога да разбера той отблъсква ли ме, придържа ли ме…
— Еднодневка такава! — прошушва той.
И ме целува.
Притиска ръката ми до гърдите си. Другата му ръка се плъзга по шията ми, нежна като перце. Чувствам как някаква тръпка пробягва по гърба ми и продължава към краката, които едва ме държат изправена. Чувствам как сърцето му блъска в дланта ми, усещам дъха му и драскането на наболата му брада. Като шкурка е след кадифената мекота на устните му. Двамата се гледаме. Дърпам се, за да кажа:
— Не ме целувай.
Той ме вдига в прегръдките си. Струва ми се, че полетът ми нагоре няма край, както когато бях малка и татко ме хвърляше във въздуха. Сякаш летя до края на галактиката.
Той ме слага в леглото. Миг преди да ме целуне, му казвам:
— Пробвай да ме целунеш пак и ще те сритам в топките.
Ръцете му са невероятно меки, сякаш ме гали облаче.
— Няма да те пусна… — търси точната дума — да отлетиш от мен, Каси Съливан.
Духа свещта.
Сега чувствам целувката му по-силно — в мрака на стаята, в която сестра му бе угаснала. В тишината на къщата, където се бе простил с близките си. В тишината на света, където си бяхме взели сбогом с живота, такъв, какъвто го познавахме. Той вкусва сълзите ми още преди да съм ги усетила. Изпива ги с целувките си.
— Не аз те спасих — шепне той, като гъделичка с устни миглите ми. — Ти ме спаси.
Повтаря го отново и отново, докато не заспим, притиснати един в друг. Гласът му в ухото ми, сълзите ми върху устните му.
— Ти ме спаси.
V: Зърното от плявата
37.
Каси, през зацапания прозорец, смалява се.
Каси, на пътя, държи Мечо.
Вдигна лапата му, за да ми помаха за довиждане.
Довиждане, Сами.
Довиждане, Мечо.
Прахта на пътя; извира от големите черни гуми на автобуса, а Каси се смалява в кафявата вихрушка.
Довиждане, Каси.
Каси и Мечо стават все по-малки и по-малки. Твърдостта на стъклото под пръстчетата му.
Довиждане, Каси. Довиждане, Мечо.
Докато прахта ги погълне и той остане сам в претъпкания автобус. Без Мама, без Тати, без Каси… и май не трябваше да оставя Мечо, защото Мечо бе с него откак свят светува. Но с него бяха и Мама, и Нан-Нан, и Дядо, и останалите. Децата от групата на госпожа Наймън и госпожа Наймън, и Маевски, и добрата лелка с ягодовите близалки на касата в супермаркета. Винаги имаше близалки. Както го имаше и Мечо. А сега ги нямаше. Всички, които бяха там, ги нямаше и Каси каза, че няма да се върнат.
Никога.
Той отлепя ръка, но стъклото помни. Пази спомен от ръката му. Не като снимка, а по-скоро като размита сянка. Както когато той се помъчи да си спомни лицето на майка си.
Освен Татко и Каси, всички лица, които е виждал, откакто знае какво е лице, са избледнели. Всички лица сега са нови. Лица на чужди хора.
Един войник върви по пътеката към него. Свалил е черната маска. Лицето му е кръгло, носът му е малък и осеян с лунички. Не изглежда много по-възрастен от Каси. Раздава пликчета с гумени бонбони и кутийки с плодови сокове. Мръсни пръстчета се пресягат и сграбчват лакомствата. Някои от децата не са яли с дни. За някои войниците са първите възрастни, които виждат след смъртта на родителите си. Някои деца, най-кротките, са открити в покрайнините на града, скитащи сред купчините от почернели, полуизгорели тела. Сега се взират във всичко и във всички, като че ли всичко и всички са неща, които никога досега не са виждали. Други, като Сами, са взети от бежански лагери или малки групи оцелели, дирещи спасение. Дрешките им не са така опърпани, лицата им — не толкова изпосталели, а очите — не така празни като тези на другите — кротките — скиталите сред купчините от трупове.
Войникът стига до най-задния ред. На ръкава си има бяла лента с голям червен кръст.
— Искаш ли да хапнеш? — пита го.
Кутийка плодов сок и гумени бонбони с формата на динозаври. Сокът е студен. Студен. Не е пил студена напитка цяла вечност.
Войникът се намества на седалката до него и опъва дългите си крака на пътеката. Сами мушва тънката пластмасова сламка в кутията със сок и смуче, загледан в неподвижната фигурка на едно момиче, сгушено на отсрещната седалка. Късите й панталонки са скъсани, розовото й горнище е оплескано със сажди, а обувките — вкоравени от засъхнала кал. Тя се усмихва насън. Сигурно сънува нещо хубаво.