— Познаваш ли я? — пита го войникът.
Сами поклаща глава. Не е била в бежанския лагер с него.
— Защо си с този червен кръст?
— Санитар съм. Помагам на болни хора.
— Защо си свали маската?
— Вече не ми трябва — казва санитарят и лапва шепа гумени бонбони.
— Защо не ти трябва?
— Чумата остана зад нас. — Войникът посочва с палец задното стъкло, зад което във вихрушката от прах се стопи Каси, стискайки в ръка Мечо.
— Но татко каза, че заразата е навсякъде.
Войникът клати глава.
— Не и там, където отиваме — казва.
— Къде отиваме?
— „Кемп Хейвън“.
През шума от двигателя и вятъра в отворените прозорци името прозвучава като „Рай Земен“.
— Къде? — пита Сами.
— Абе, ще ти хареса. — Войникът потупва крака си. — Всичко е подготвено.
— За мен?
— За всички.
Каси на пътя, държи лапичката на Мечо, за да помаха за довиждане.
— Тогава защо не взехте всички?
— Ще ги вземем.
— Кога?
— Веднага след като настаним вас. — Войникът поглежда към момиченцето. Става, съблича зелената си куртка и внимателно го завива с нея.
— Вие сте най-важни — казва войникът и момчешкото му лице става сериозно. — Вие сте бъдещето.
Тесният прашен път се превръща в по-широк и павиран път, после автобусите излизат на още по-широк път. Двигателите им изръмжават с гърлен рев и те политат към слънцето по магистрала, разчистена от отломки и изоставени коли. Развалините са избутани встрани, за да са отвори път за конвоите от автобуси с деца.
Санитарят с луничавия нос минава за втори път по пътеката, като сега раздава бутилки с вода и подканва прозорците да се затворят, защото има настинали деца, а някои се плашат от вятъра, който сега реве с пълна сила, като чудовище. В автобуса скоро става топло и задушно и на децата им се приспива.
Но Сам е дал Мечо на Каси, за да не е сама, а никога не е спал без Мечо — ама никога. Поне, откакто се появи Мечо. Спи му се, но без Мечо закъде? Колкото повече се опитва да го забрави, толкова повече си го спомня и толкова повече му липсва. А колкото повече му липсва, толкова повече съжалява, че го е оставил там.
Войникът му подава бутилка с вода. Вижда, че нещо не е наред, макар Сами да се усмихва, все едно, че изобщо не му липсва някакъв си мечок. Войникът отново се разполага на седалката, пита го как се казва и се представя като Паркър.
— Колко още има? — пита Сами. Скоро ще се стъмни, а от тъмното по-лошо няма. Никой нищо не му е казал, но той знае, че като пристигнат ще е вече съвсем тъмно. Никой няма да го пита дали иска, или не, просто ще е така, както стана и с всичко напоследък, все едно дали ти харесва, или не. Както телевизорът примигна и угасна, като колите, които спряха и самолетите, които заваляха. И като Чумата — „Досадните мравки“, както й викаха Каси и Тати — и като мама, увита в кървав чаршаф.
При пристигането на Другите татко му каза, че светът вече е друг и нищо вече няма да е постарому, че те могат да го разходят с кораба си и дори да го вземат на вълнуващо пътешествие из космоса. И Сами с нетърпение чакаше да види кораба отвътре, а после да полети като Люк Скайуокър с неговия „Старфайтър“. Всяка вечер му се струваше като Бъдни вечер. Ще се събуди сутринта и ще види стаята си, отрупана с прекрасни подаръци от Другите.
Но Другите не донесоха друго освен смъртта.
Те не бяха дошли да дават. Те бяха дошли да взимат. Всичко.
Кога щяха да спрат? Изглежда никога. Нямаше да спрат, докато не опустошат всичко, докато целият свят не заприлича на Сами — празен и обезмечен.
И той пита войника:
— Далеч ли е?
— Не, съвсем близо — отговаря войникът, по име Паркър. — Искаш ли да стоя тук при теб?
— Не ме е страх — казва Сами. „Сега трябва да си смел“, му каза Каси в деня, в който почина майка му. В който видя празното легло и без да пита разбра, че е изчезнала като Нан-Нан и всички останали — тези, които познаваше, и тези, които не познаваше. Тези, които трупаха на купчини и изгаряха в края на града.
— Няма от какво да те е страх — казва войникът. — В пълна безопасност си.
Същото каза и Татко една нощ, след като вече нямаха ток, а той беше обковал прозорците и барикадирал вратите, защото по улиците скитаха лоши с пушки и безчинстваха.
„В пълна безопасност сте.“
След като Мама се разболя и татко надяна бели хартиени маски на лицата им — неговото и на Каси.
„За всеки случай, Сам. Така е съвсем сигурно.“
— Да знаеш, „Кемп Хейвън“ ще ти хареса много — казва войникът. — Като го видиш, ще ахнеш. Направили сме го само за деца.