— А те няма ли да ни открият и там?
Паркър се усмихва.
— Е, това не знам. Но определено е най-безопасното място в Северна Америка засега. Има и невидимо силово поле, в случай, че „посетителите“ станат твърде настоятелни.
— Но силовите полета са измислени.
— Така казвахме доскоро и за извънземните.
— Ти виждал ли си извънземен, Паркър?
— Още не. Никой, поне никой от моя взвод, не ги е виждал. — Той се усмихва, мъжествено като истински войник, и сърцето на Сами затупква учестено. Кога ще порасне, та да стане и той войник? Като Паркър!
— Знам ли — казва Паркър. — Може и да изглеждат точно като нас. Може в момента да разговаряш с извънземен. — Усмихва се, този път различно. Подигравателно.
Войникът се изправя и Сами посяга към ръката му. Не иска Паркър да си тръгне.
— „Рай Земен“ наистина ли има силово поле?
— Да. И наблюдателни кули със стражи, и непрекъснато видеонаблюдение, и седемметрова ограда, отгоре с бодлива тел, и зли кучета-пазачи, способни да надушат извънземен от километри.
Сами бърчи нос.
— Това много не прилича на Рай! Прилича ми на затвор!
— С тази разлика, че в затвора лошите са вътре, а ние ги държим отвън.
38.
Нощ.
Горе звезди, светли и студени и тъмният път под тях, и бръмченето на колелата по тъмния път под студените звезди. Фарове, пронизващи гъстата тъма. Полюшването на автобуса и застоялият топъл въздух.
Момичето от другата страна на пътеката се е събудило, тъмната й коса е сплъстена и заметната на една страна, бузите й са кухи, а кожата — плътно опъната по черепа, което прави очите й да изглеждат огромни, като на сова.
Сами колебливо й се усмихва. Тя не отвръща на усмивката му. Очите й са вперени в шишето с вода, подпряно на крака му. Той й го подава.
— Искаш ли?
Една малка кокалеста ръка се стрелва в пространството между тях, дръпва бутилката, момичето изпива водата на четири едри глътки и мята празната бутилка на седалката до нея.
— Те имат още вода, ако си още жадна — казва Сами.
Момичето не казва нищо. Взира се в него без да мига.
— Имат и гумени бонбони, ако си гладна.
Тя само го гледа, не говори. С немигащи очи и крака, свити под зелената куртка на Паркър.
— Аз съм Сам. Казвам се Сам, но всички ми викат Сами. Освен Каси. Каси ми казва Самс. А ти как се казваш?
Момичето се мъчи да надвие бръмченето на колелата и воя на двигателя.
— Меган.
Тънките й пръстчета стискат грубия плат на войнишката куртка.
— Това откъде дойде? — чуди се тя на глас. Гласът й едва се чува от дрънченето и ръмженето на автобуса. Сами става и се намества на празната седалка до нея. Тя се стряска и дръпва краката си.
— От Паркър — казва й Сами. — Ей тоя до шофьора. Той е санитар. Човек, който се грижи за болни хора. Много е добър.
Слабичкото момиче на име Меган клати глава.
— Аз не съм болна.
Очите й са потънали в тъмни кръгове, устните й са напукани и се белят, косата й е сплъстена и пълна със заплетени клечки и листа. Челото й е лъскаво, бузите — зачервени.
— Къде отиваме? — иска да разбера тя.
— В „Рай Земен.“
— Какво…?
— Това е военна база — казва Сами. — И то не каква да е. А най-голямата, най-добрата, най-сигурната в целия свят. Има дори силово поле!
В автобуса е топло и задушно, но Меган продължава да трепери. Сами намества куртката на Паркър около брадичката й. Тя се взира в лицето му със своите огромни, бухалски очи.
— Коя е Каси?
— Сестра ми. И тя ще дойде. Войниците ще я доведат. И нея, и татко, и всички останали.
— Искаш да кажеш, че е жива?
Сами кима, озадачен. Защо да не е жива?
— Баща ти и сестра ти са живи? — Долната й устна трепери. Една сълза си проправя път през саждите по лицето й. Сажди от дима на кладите от догарящи тела.
Без да се замисля, Сами я улавя за ръка. Както Каси го държеше за ръка в нощта, когато му разказа за това какво са направили Другите.
Това беше първата им нощ в бежанския лагер. Страшните размери на онова, което бе станало през последните няколко месеца, не му бяха ясни до онази нощ, в която угасиха лампите и той се сви на клъбце при кака си. Всичко се бе случило така бързо — от деня, в който угасна тока, до деня, в който баща му уви Мама в чаршаф и пристигнаха в лагера. Все си мислеше, че един ден ще се прибере вкъщи и всичко ще е като преди. Мама няма да е там. Той не беше бебе и знаеше, че мама няма да се върне, но не беше разбрал, че връщане назад няма, че станалото бе завинаги.