До онази нощ. Нощта, в която Каси го улови за ръка и каза, че мама е само една от милиардите. Че почти всички на Земята са мъртви. Че те никога няма да се върнат у дома. Че никога няма да ходят на училище. Че всичките му приятели са мъртви.
— Не е честно — тихо казва Меган в тъмния автобус. — Не е честно. — Взира се в Сами. — Цялото ми семейство е мъртво, а ти все още имаш баща и сестра! Не е честно.
Паркър отново е в движение. Спира на всеки ред, тихо казва нещо и докосва челата на децата. Като ги докосне, в тъмното светва лампичка. Понякога свети зелено. Понякога — червено. Като угасне лампичката, Паркър бележи ръцете на децата с печат. Червена светлина — червен печат. Зелена — зелен печат.
— Малкият ми брат беше като теб — казва Меган на Сами. Звучи като обвинение: „Защо ти си жив, а той не е?“
— Как се казваше? — пита Сами.
— Все едно. Какво те интересува името му?
Иска му се Каси да беше тук. Каси щеше да успокои Меган. Тя винаги знае какво да каже.
— Казваше се Майкъл. Майкъл Джоузеф. Беше на шест и никому нищо не бе направил. Това стига ли ти? Доволен ли си? Името на брат ми беше Майкъл Джоузеф. Искаш ли да знаеш и имената на останалите?
Поглежда през рамото на Сами към Паркър, който е спрял до техния ред.
— Здравей, сънливке — казва санитарят на Меган.
— Тя е зле, Паркър — му казва Сами. — Направи нещо, за да е по-добре.
— Скоро всички ще сте по-добре — казва Паркър с усмивка.
— Нищо ми няма — казва Меган и се тресе като лист под зелената куртка на Паркър.
— Знам, че ти няма — кимва той и широко се усмихва. — Но дай за всеки случай да ти премеря температурата. Става ли?
Държи малък сребрист диск с големината на монета.
— Ако е над 37 градуса, ще светне зелено. — Той се пресяга през Сами и притиска диска към челото на Меган. Светва зелено. — Мда-а… — казва Паркър. — Дай да проверим и теб, Сам.
Металът, опрян о челото му, е топъл. За миг-два лицето на Паркър се облива в червена светлина. Паркър поставя печат върху ръката на Меган върху опакото на дланта. Мокрото зелено мастило проблясва в сумрака. Печатът представлява усмихнато личице. Следва червено усмихнато личице за Сами.
— Като пристигнем, ще чакаш да те извикат — казва Паркър на Меган. — Зелените отиват право в болницата.
— Аз не съм болна! — дрезгаво кряска Меган. Гласът й е хриплив. Тя се сгъва на две, кашля и Сами инстинктивно се отдръпва. Паркър го потупва по рамото.
— Настинка, Сам — шепнешком казва той. — Ще се оправи.
— Няма да ходя в болница — казва Меган на Сами, след като Паркър се връща при шофьора. Яростно трие опакото на дланта си в якето и размазва мастилото. Усмихнатото лице се превръща в зелено петно.
— Иди — казва Сами. — Не искаш ли да си по-добре?
Тя клати глава рязко. Нищо не е разбрал.
— В болниците не се оправяш. Там си, за да умреш.
След като майка му се разболя, той попита Татко: „Няма ли да закараме Мама в болница?“ А баща му каза, че там може и да е по-зле. Много болни накуп, малко лекари, а и с какво биха могли да й помогнат лекарите? Каси му каза, че болницата не работи — като телевизора, лампите, колите и всичко останало.
— Значи всичко се развали, а Каси? — попита той. — Всичко!
— Не всичко, Самс — му отвърна тя.
Хвана ръката му и я опря в гърдите му. Сърцето му яростно блъскаше о разтворената му длан.
— Виж — каза тя. — Здраво е.
39.
Майка му се появява само в смътни промеждутъци, в сивата зона между пробуждането и съня. Страни от сънищата му, сякаш знае, че сънищата не са истински, но когато ги сънуваш, изглеждат съвсем истински. Обича го твърде много, за да го безпокои.
Понякога успява да види лицето й, но повечето пъти не може. Само контур, малко по-тъмен от сивото зад клепачите му. Може да я подуши и да докосне косата й, да усети как кичурите се плъзгат между пръстите му. Ако се опита да види лицето й, тя се стопява в мрака. А ако се опита да я задържи, се изплъзва като кичурите между пръстите му.
Бръмченето на колелата по тъмния път. Топлият застоял въздух и полюшването на автобуса под студените звезди. Колко още има до „Рай Земен“? Сякаш откак свят светува са на този тъмен път под студените звезди. Той чака майка си да се появи в промеждутъка на нищото, със затворени клепачи, а Меган го гледа с нейните големи, кръгли като на бухал очи.
Той заспива, чакайки.
Все още е заспал, когато трите училищни автобуса се появяват пред портала на „Кемп Хейвън“. Горе в наблюдателната кула часовоят натиска един бутон, електронната ключалка щраква и вратите с плъзгане се отварят. Автобусите влизат, вратите се плъзгат обратно и се затварят.