Той се събужда, едва когато автобусите най-сетне спрат с последно, сърдито изсвистяване на спирачките си. Двама войници тръгват по пътеката и будят децата, които все още спят. Войниците са тежко въоръжени, но се усмихват и гласовете им са кротки. „Всичко е наред. Време е за ставане. В пълна безопасност сте.“
Сами се надига, присвивайки очи от внезапната светлина, нахлуваща през прозорците, и поглежда навън. Спрели са пред голям самолетен хангар. Големите му врати са затворени и не се вижда какво има вътре. Странно, но е спокоен. Не се плаши, че е на непознато място без Тати, Каси или Мечо. Ярката светлина значи: тук извънземните не са успели да спрат тока. Което пък значи, че Паркър е казал истината: лагерът има силово поле. Няма как иначе да е. Не им пука, че ще ги открият.
В пълна безопасност са.
Усеща дъха на Меган в ухото си и се обръща да я погледне. Очите й са огромни под блясъка на прожекторите. Сграбчва ръката му.
— Не ме изоставяй — моли тя.
Един едър мъж се качва в автобуса. Застава до шофьора, разкрачен, с ръце на кръста. Има широко, месесто лице и много малки очи.
— Добро утро, момчета и момичета и добре дошли в „Кемп Хейвън“! Името ми е майор Боб. Знам, че сте уморени и гладни и може би малко уплашени… Я да видя, има ли малко уплашени? Да вдигнат ръка.
Не се вдига нито една ръка. Двайсет и шест чифта очи се взират безизразно в него. Майор Боб се ухилва. Зъбите му са дребни, като очите му.
— Изключително. И знаете ли? Няма от какво да ви е страх. Нашият лагер е най-сигурното място в света. Казвам го сериозно. В пълна безопасност сте. — Той се обръща към един от усмихнатите войници, който му подава една папка. — Тук в „Кемп Хейвън“ има две правила. Правило номер едно: Помни си цвета! Я да видя кой какъв цвят е! — Двайсет и пет юмрука литват във въздуха. Двайсет и шестият, на Меган, остава в скута й. — Червените: след няколко минути ще ви заведем в Хангар номер едно за обработка. Зелените, останете по места, с вас имаме малко повече работа.
— Няма да ида — шепне Меган в ухото на Сами.
— Правило номер две! — бумти майор Боб. — Правило две се състои от две думи: „Слушай и изпълнявай!“ Помни се лесно, нали? Правило две, думи — две. Слушайте ръководителя на групата. И изпълнявайте всяка негова заповед. Не питайте и не възразявайте. Той е — и всички сме — тук с една-единствена цел: да ви пазим. А няма как да го направим, ако не слушате и не изпълнявате всички заповеди — моментално и без въпроси. — Той подава папката на усмихнатия войник, плясва дундестите си ръце и казва: — Въпроси?
— Току-що ни каза „без въпроси!“ — прошушва Меган. — А сега пита за въпроси.
— Изключително! — изревава майор Боб. — Отивайте да ви обработват! Червени, вашият групов ръководител е ефрейтор Паркър. Никакво тичане, бутане или блъскане. И всеки да си покаже печата на изхода. Хайде, давайте. Колкото по-бързо ви обработят, толкова по-скоро ще си легнете, а после ще закусите. Храната не е кой знае какво, но поне е в изобилие.
Той изтрополява надолу по стълбите. Автобусът се олюлява от стъпките му. Сами понечва да се изправи, но Меган го дърпа пак на мястото му.
— Не ме изоставяй — казва тя.
— Но аз съм червен — протестира Сами. Жал му е за Меган, но и иска да тръгне. Този автобус му дойде до гуша. А и колкото по-бързо го опразнят, толкова по-скоро ще се върне за Каси и Тати.
— Няма страшно, Меган — мъчи се да я утеши той. — Нали чу Паркър. Всички ще сме добре.
Нарежда се зад останалите червени. Паркър стои при най-долното стъпало и проверява печатите. Шофьорът извиква: „Хей!“ и Сами се извръща. Вижда Меган на изхода: блъска се като пеперуда в гърдите на Паркър, пищи и размахва кокалестите си ръце във въздуха.
— Пусни ме!
Шофьорът я повлича назад по стълбите, като здраво я стиска през кръста с едната си ръка.
— Сами — крещи Меган. — Сами, не ме оставяй! Не им давай да…
Вратата на автобуса хлопва и заглушава виковете й.
Сами вдига поглед към Паркър, който успокоително го потупва по рамото.
— Не се тревожи, Сам — кротко му казва той. — Хайде.
Докато върви към хангара, Сами чува писъците й през жълтата метална кожа на автобуса, през гърления рев на двигателя и през свистенето на освобождаващите се спирачки. Пищи, сякаш умира или я изтезават. В този момент влиза през една странична врата в хангара и не я чува повече.
До вратата стои войник. Подава на Сами карта с номер: четиридесет и девет.
— Иди в най-близкия червен кръг — му казва войникът. — Седни. И изчакай, докато си чуеш номера.