— Трябва да отскоча до болницата — казва Паркър. — Стой си на мястото и помни, че всичко е наред. Тук никой не може да ти направи нищо. — Той разрошва косата на Сами, обещава му да се видят скоро и му прави „бум“ с юмрук на тръгване.
За разочарование на Сами в огромния хангар няма самолети. Никога не е виждал изтребител отблизо, въпреки че е пилотирал хиляди пъти след Пришествието. Докато майка му береше душа в хола, той беше в кабината на един „Фолкън“ и със свръхзвукова скорост пореше най-горните атмосферни слоеве, устремен към кораба на извънземните. Разбира се, сивият корпус беше настръхнал от стрелкови куполи и лъчеви оръдия, а силовото му поле сатанински тлееше в болнаво зелено, но в него имаше пролука. Само сантиметри по-широка от самолета. Но ако се прицелеше добре… А трябваше, защото цялата му ескадрила беше унищожена, той бе останал с една-единствена ракета и нямаше друг освен него, който да защити Земята от извънземната орда. Никой освен Сами „Пепелянката“ Съливан.
На пода са очертани три големи червени кръга. Сам отива при останалите тринайсет деца в най-близкия до вратата кръг и сяда. Ужасените писъци на Меган още са в главата му. Огромните й очи, блесналата й от пот кожа и зловонният й дъх. Каси му каза, че „Досадните мравки“ вече са отминали, тъй като са унищожили всички — без него, Тати и Каси, както и останалите от Лагера. Те имали имунитет, каза Каси.
Но ако Каси не беше права? Може някои да умираха от болестта по-бавно. Може Меган да умираше именно сега.
Както бе възможно Другите да са пратили втора болест, по-лоша от „Досадните мравки“, която да изтреби всички оцелели след първата.
Той отпъжда мисълта. След смъртта на майка му отпъждането на лоши мисли му се отдава все по-добре и по-добре.
В трите кръга са се събрали над сто деца, но хангарът е много тих. Момчето до Сами е така изтощено, че ляга, свива се на кълбо върху студения бетон и заспива. Момчето е по-голямо от Сами, може би десет- или единайсетгодишно, и спи, мушнало палец между устните си.
Чува се звънец, след което от високоговорителя се разнася женски глас. Първо на английски, после на испански.
„МИЛИ ДЕЦА, ДОБРЕ ДОШЛИ В «КЕМП ХЕЙВЪН»! РАДВАМЕ СЕ, ЧЕ СТЕ ТУК! ЗНАЕМ, ЧЕ СТЕ УМОРЕНИ И ГЛАДНИ И ЧЕ НЯКОИ ОТ ВАС НЕ СЕ ЧУВСТВАТ ДОБРЕ, НО ВСИЧКО ЩЕ СЕ ОПРАВИ. СТОЙТЕ ПО МЕСТАТА СИ И ЧАКАЙТЕ ДА ЧУЕТЕ НОМЕРА СИ. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ НАПУСКАЙТЕ КРЪГА. НЕ ИСКАМЕ ДА ПОСТРАДА НИКОЙ ОТ ВАС. СТОЙТЕ ТИХО И КРОТКО И ПОМНЕТЕ, ЧЕ НИЕ СМЕ ТУК, ЗА ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА ВАС! В ПЪЛНА БЕЗОПАСНОСТ СТЕ.“
Миг по-късно извикват първия номер. Детето се надига от червения кръг и един войник го отвежда до врата, боядисана в същия цвят, в дъното на хангара. Войникът взима картата с номера му и отваря вратата. Детето влиза само. Войникът затваря вратата и се връща на мястото си при един от червените кръгове. До всеки кръг има по двама войници, тежко въоръжени, но усмихнати. Всички войници се усмихват. Непрекъснато.
Едно след друго извикват децата по номера. Те излизат от своя кръг, прекосяват хангара и изчезват зад червената врата. Не се връщат.
Минава близо час, докато женският глас съобщи номера на Сами. Разсъмва се и слънчевата светлина нахлува през високите прозорци, изпълвайки хангара със златиста светлина. Сами е много уморен, зверски гладен и малко схванат от дългото седене, но скача на крака, като чува: „ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ! МОЛЯ, ОТПРАВЕТЕ СЕ КЪМ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА! НОМЕР ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ!“ и в бързината почти се спъва в спящото момче до него.
От другата страна на вратата го чака една сестра. Ясно е, че е медицинска сестра, защото носи зелена престилка и обувки с меки подметки, като сестра Рейчъл от техния лекарски кабинет. Усмивката й е топла като на сестра Рейчъл. Хваща го за ръка и го отвежда в една малка стая. Вътре има кош, преливащ от мръсни дрехи и хартиени роби, закачени до една бяла завеса.
— Е, юначе, — казва сестрата. — От колко време не си се къпал?
Стреснатото му изражение я разсмива. Тя отмята бялата завеса. Отзад има душ.
— Всичко в коша. Да, и бельото. Обичаме децата, но не и въшките, кърлежите или каквото и да било с повече от два крака!
Въпреки протестите му сестрата настоява да го съблече собственоръчно. Той стои, скръстил ръце пред себе си, докато тя излива някакъв вонящ шампоан в косата му и го сапунисва от главата до петите.
— Жуми, за да не ти пари на очите — кротко го подсеща медицинската сестра.
Оставя го да се подсуши сам и му казва да облече някоя от хартиените роби.
— Излез през тази врата. — Тя посочва вратата в другия край на стаята.