Мантията му е голяма. Докато върви, краищата й се влекат по пода. В съседната стая го чака друга сестра. По-пълна от първата, по-възрастна и не толкова любезна. Кара го да стъпи на кантар, записва теглото му и му казва да се качи на масата за прегледи. Долепя до челото му малък метален диск — като тоя на Паркър в автобуса.
— Меря ти температурата — обяснява тя.
Той кимва.
— Знам. Паркър ми каза. Червено означава нормално.
— Червен си, добре — казва сестрата. Стиска китката му със студените си пръсти и му премерва пулса. Сами настръхва. Тънката мантия не държи никак топло, а и е малко притеснен. Не е приятно да си на преглед. Да не говорим за инжекциите, които съвсем не са му по вкуса. Сестрата сяда пред него и казва, че трябва да му зададе няколко въпроса. Трябва да слуша внимателно и да отговаря, колкото е възможно по-точно. Няма проблем, ако не знае отговора. Ясно?
Трите му имена? На колко години е? От кой град? Има ли братя или сестри? Живи ли са?
— Каси — казва Сами. — Каси е жива.
Сестрата записва името на Каси.
— На колко години е Каси?
— Каси е на шестнайсет. Те ще я приберат — казва Сами на медицинската сестра.
— Кои „те“?
— Войниците. Казаха, че нямало място, но щели се върнат и да ги вземат, нея и татко.
— Татко? Значи и баща ти е жив. А майка ти?
Сами поклаща глава. Прехапва долната си устна. Трепери като лист. Какъв студ! Сеща се за двете празни седалки в автобуса — едната, на която седеше Паркър и другата до Меган. И изведнъж изтърсва:
— Казаха, че няма места в рейса, а имаше. Татко и Каси можеха да дойдат. Защо не ги пуснаха войниците?
Сестрата отговаря:
— Защото ти си най-важен, Самуел.
— Но и те ще дойдат, нали?
— Сигурно.
Още въпроси. Как е починала майка му? Какво се е случило след това?
Химикалката на сестрата лети над страницата. Тя става и го потупва по голото коляно.
— Не се страхувай — казва му на тръгване. — В пълна безопасност си. — Гласът й му се струва неубедителен. Сякаш говори наизуст. — Стой мирен. След малко ще дойде лекарят.
Това „малко“ му се струва ужасно много. Той се увива с ръце в опит да се стопли. Очите му неспокойно бродят из малката стая. Мивка и шкаф. Столът на медицинската сестра. Табуретка на колелца в единия ъгъл и точно над нея — монтирана на тавана камера, чието лъскаво черно око е вторачено в масата за прегледи.
Сестрата се връща, следвана от лекаря. Д-р Пам е толкова висока и слаба, колко сестрата — ниска и закръглена. Сами изведнъж се успокоява. Нещо във високата лекарка му напомня за майка му. Сигурно заради това как говори с него — гледа го в очите и има топъл и нежен глас. Ръцете й са топли. Не е с ръкавици като медицинската сестра.
Прави това, което се очаква — познатите лекарски неща. Оглежда със светлина очите, ушите и гърлото му. Прислушва го със стетоскоп. Потрива го под брадичката, но не силно и тихо си тананика нещо.
— Лягай по гръб, Сам.
Стегнати пръсти натискат по корема му.
— Така боли ли?
Кара го да стане, да се наведе и да докосне стъпалата си, а тя шари с пръсти нагоре надолу по гръбнака му.
— Добре, юнак. Хайде, скачай пак на масата.
Той бързо се мята на намачканата хартия, облекчен, че прегледът е почти завършил. Ще се размине без инжекции. Може да го боцнат по пръста, което също не е приятно, но поне няма да има инжекции.
— Подай ми ръката си.
Д-р Памела поставя в дланта му малка сива тръбичка, не по-голяма от оризово зърно.
— Знаеш ли какво е това? Казва се микрочип. Имал ли си някога домашен любимец, куче или котка?
Не. Баща му е алергичен. Но той винаги е искал кученце.
— Виж сега. Някои собственици слагат почти същото устройство на домашните си любимци, в случай, че се загубят или избягат. Това тук е по-различно, но също излъчва сигнал, който можем да проследим.
Слагало се под кожата, обяснява лекарката и където и да е Сами, те ще го открият. В случай, че стане нещо. Тук, в „Кемп Хейвън“, е съвсем безопасно, но само допреди няколко месеца мислехме, че и светът е в безопасност. Докато не дойдоха извънземните. Така че трябва да сме внимателни и да взимаме всички предпазни мерки…
След думата „подкожно“ той вече не чува нищо. Значи ще му инжектират това сиво зрънце? Страхът отново сковава сърцето му.
— Няма да боли — казва лекарката, усещайки притесненията му. — Малко упойка и два-три дни след това мястото леко ще те сърби.
Лекарката е много мила. Разбира колко мрази инжекциите и ако зависи от нея, няма да го измъчва. Но трябва. Тя му показва иглата за упойката. Съвсем малка, тънка като косъм. „Като ухапване от комар“, казва лекарката.