— Искам мечока си! — крещи той. — Искам баща си и Каси, и да се прибера вкъщи!
Д-р Памела застава до него. В добрите й очи се чете разбиране. Тя знае какво му е. Казва му, че е герой; издържал е, което значи, че е умен, смел и има късмет. Всичко било отлично. Бил съвсем здрав и нямало от какво да се бои. Най-лошото било минало.
— Точно това казваше и баща ми! При всяка неприятност или когато нещата се влошаваха — хълца Сами, опитвайки се да задържи сълзите си.
Донасят му бял анцуг, за да се облече. Прилича малко на пилотски костюм — с цип отпред, от някакъв хлъзгав материал. Анцугът му е голям и ръкавите висят.
— Знаеш ли защо сте толкова важни за нас, Сами? — пита го д-р Памела. — Защото сте бъдещето. Без теб и всички останали деца ние няма как да ги победим. Ето защо ви събираме, водим тук и правим всичко това. Знаеш как постъпиха с нас извънземните. Сътвориха ужасни, чудовищни неща. Но това не е най-лошото и не е всичко.
— А какво друго са направили? — шепне Сами.
— Сигурен ли си, че искаш да разбереш? Мога да ти покажа, но само ако си сигурен.
В бялата стая той току-що бе преживял смъртта на майка си. За втори път бе усетил страшния дъх на кръв и бе видял как баща му я отмива от ръцете си. Ако това не бяха най-лошите неща, то кои бяха другите? Искаше ли да разбере наистина?
— Искам да знам — казва той.
Д-р Пам взима малкия сребрист диск, с който сестрата бе измерила температурата му. Същият като на Паркър.
— Това не е термометър, Сами — казва д-р Памела. — Уред е, но с него не се мери температура. Той показва кой си. Или по-точно какъв си. Я ми кажи, виждал ли си извънземен?
Той поклаща глава отрицателно. Трепери в анцуга. Лежи свит на малката масичка за прегледи. Боли го корем, главата му думка, отпаднал е от глад и изтощение. Не иска да слуша повече. Едва не извиква: „Спри! Не искам да знам!“ Но прехапва долната си устна. Не иска да разбере, но трябва.
— За съжаление, Сам, си виждал — казва д-р Памела с мек, тъжен глас. — Всички сме виждали. Чакахме ги да дойдат след Пришествието, но истината е, че те са били тук, под носа ни и то отдавна.
Той поклаща глава отново. Д-р Пам нещо бърка. Той никога не е виждал извънземни. Слушал е с часове теориите на баща си, че надали ще разберем как изглеждат. Защото единствените признаци за присъствието им бяха сиво-зеленикавия космически кораб и безпилотните самолети.
Какви ги говори д-р Памела?
Тя му протяга ръка.
— Ще ти покажа.
VI: Човешката глина
42.
Бен Периш е мъртъв.
Не ми липсва. Беше страхливец, ревльо и мамино синче.
Всичко, но не и Зомби.
Зомби е онова, което Бен не беше. Зомби е твърд. Гаден. Коравосърдечен.
Зомби се роди на сутринта, в която излязох от лечебницата. Замених тънката си болнична роба със син гащеризон. Получих койка в казарма десет. Върнах се във форма с як джогинг и убийствени тренировки. Но най-вече благодарение на Резник, старши полковият инструктор, човекът, който взриви Бен Периш на хиляди парчета, за да го сглоби отново във вид на безпощадна машина за убиване. Зомби, какъвто е днес.
Не ме разбирайте погрешно: Резник е жестоко, безчувствено, садистично копеле и всяка вечер, преди да заспя, си представям как ще му светя маслото. От първия ден си постави за цел да превърне живота ми в ад и почти успя. С плесници, удари, бутане, ритници и плюнки. С подигравки и крясъци, от които ушите ми продължават да пищят. Карал ме е да стоя с часове под пороен дъжд, да търкам пода с четка за зъби, да сглобявам и разглобявам пушката си, докато пръстите ми се разкървят, да тичам, докато краката ми станат на желе… абе, ясно ви е.
Отначало недоумявах. Иска да ме тренира или да ме ликвидира? Бях убеден във второто. После разбрах целта му: като се опитва да ме убие, да ме тренира истински.
Ще ви дам един пример. Един е достатъчен.
Утринна гимнастика, целият полк на плаца, повече от триста войника и Резник решава публично да ме унижи. Надвесва се над мен, докато правя седемдесет и деветата си лицева опора. Разкрачен, с ръце на коленете. Месестото му, сипаничаво лице — на сантиметри от моето.
— Редник Зомби, майка ти раждала ли е деца?
— Сър! Да, сър!
— Обзалагам се, че когато си се родил, те е погледнала и се е опитала да те върне пак на мястото ти!
Як ритник на черната му кубинка, за да падна. Взводът ми прави лицеви опори по юмруци, на асфалтовата пътека около плаца, защото земята е замръзнала, а асфалтът попива кръвта и не се плъзга толкова. Резник иска да ми попречи да стигна сто. Напъвам нагоре с гръб, но подметката му натиска здраво. Нямам шанс. Целият взвод ме гледа. Чакат да се строполя. Да спечели Резник. Резник печели винаги.