— Редник Зомби, не смяташ ли, че съм лош?
— Сър! Не, сър!
Мускулите ми горят. Кокалчетата ми са охлузени до кръв. Сила имам, но имам ли смелост?
Осемдесет и осем. Осемдесет и девет. Наближавам.
— Да ме мразиш случайно?
— Сър! Не, сър!
Деветдесет и три. Деветдесет и четири. Някой от друг взвод шепне:
— Кой е този?
Глас на момиче казва:
— Зомби.
— Убиец ли си, редник Зомби?
— Сър! Да, сър!
— Хапваш ли извънземни мозъци за закуска?
— Сър! Да, сър!
Деветдесет и пет. Деветдесет и шест. Плацът е замрял. Не само аз ненавиждам Резник. Един ден някой трябва да го победи в собствената му игра. С тази мисъл продължавам към сто.
— Мърша! Чух, че си бил страхливец. Избягал си от един бой.
— Сър! Не, сър!
Деветдесет и седем. Деветдесет и осем. Още две и съм победил. Чувам същото момиче. Изглежда е близо, защото шепне:
— Давай!
На деветдесет и деветата лицева опора Резник ме събаря с ритник. Падам по гърди, удрям се, бузата ми се отърколва в заледената пръст на плаца и над мен се надвесва подпухналото му лице с мънички безцветни очи на сантиметри от моето.
Деветдесет и девет, за малко. Копеле.
— Редник Зомби, ти позориш човечеството. Сопол. Караш ме да мисля, че врагът е бил прав за нас. Ти си помия, пикоч. Давай! Писмена покана ли чакаш? А?
Главата ми се килва встрани. Покана би било хубаво. Благодаря, сър. Виждам едно момиче на около моята възраст, стои при взвода си, скръстила ръце и клати глава към мен. „Бедният Зомби.“ Не се усмихва. С тъмни очи и тъмна коса. Кожата й е така светла, че сякаш грее на слабата утринна светлина. Имам чувството, че я познавам отнякъде, въпреки че не помня да съм я виждал друг път. Стотици момичета и момчета пристигат всеки ден за военно обучение. Дават им сини гащеризони, записват ги във взводове и ги разквартируват в казармите около плаца. Но тя има запомнящо се лице.
— Ставай, червей! Ставай и направи още сто. Още сто или ще ти избода очите и ще си ги закача на огледалото за обратно виждане!
Аз съм труп. Нямам сили и за една лицева опора.
Но на Резник не му пука за това. Той не мисли, а аз нямам право да мисля. Трябваше ми доста време, за да го разбера.
Лицето му е толкова близо до моето, че мога да подуша дъха му. Мирише на мента.
— Как е, бебчо? Уморен ли си? Май ще нанкаме?
Имам ли сили за една лицева опора? Ако направя поне една, ще изляза с чест. Опирам челото си в асфалта и затварям очи. Пренасям се в моя свят. Открих го, след като полковник Вош ми показа последното полесражение: място на пълна тишина, недокоснато от умора, безнадеждност, гняв или нещо, предизвикано от идването на Голямото Зелено Око. На това място аз нямам име. Не съм Бен или Зомби. Аз просто съм. Цял, недосегаем, съвършен. Последният жив човек във Вселената, побрал в себе си целия човешки потенциал — включително и способността да победи най-големия задник на Земята с една последна лицева опора.
И аз я правя.
43.
Не че има нещо специално в мен.
При други обстоятелства Резник би бил обикновен садист. Той е такъв не само към мен. И останалите шест новобранци във взвод 53 са редовна мишена на дивашките му изстъпления. Флинтстоун, който е на моята възраст, с голяма глава и рунтава моновежда. Танка, кльощаво, избухливо момче от село. Дъмбо, дванайсетгодишен, с щръкнали уши и широка усмивка, която бързо се стопи още в първата седмица на обучението. Кекса, осемгодишен, мълчалив, но готин. Портокала, пълничко дете с криви зъби, последен на тренировки, но първи в стола. И накрая Малката, седемгодишна, най-щурото момиче, което съм виждал някога. Боготвори Резник, въпреки че я побърква от тормоз.
Не знам истинските им имена. Не си говорим за това кои сме били преди, как сме стигнали до лагера или какво се е случило със семействата ни. Няма значение. Както Бен Периш, така и бившите Флинтстоун, Танк, Дъмбо и т.н. са мъртви. Сега сме маркирани и инструктирани: че сме последната и единствена надежда за човечеството. Новото вино в старите бъчви. Свързва ни омразата — омразата към трансформираните и техните извънземни господари. Както, разбира се, и нашата жестока, безкомпромисна, неподправена омраза към сержант Резник — подсилвана от факта, че няма как да я изразим.
До момента, в който ни пратиха Фъстъка и един от нас, пълен идиот, не издържа и дълго сподавяният му гняв избухна.