Познайте от три пъти за кого става дума.
Видях хлапето на сутрешна проверка и се изумих. Най-много петгодишен, изгубен в белия си анцуг, зъзнещ от студ, болнав на вид и уплашен като заек. И идва Резник, с шапка, ниско нахлупена над дребните му като синци очи, с лъснатите си като огледало кубинки, с пресипналия си от крясъци глас и бута подпухналата си, сипаничава мутра в лицето на бедното дете. Чудно как малкият издържа и не се наака.
Резник винаги започва бавно и кротко, за да приспи вниманието. После бурята бързо се разразява и се превръща в ураган.
— Охо! Да видим какво са ни пратили от приемната комисия! Хобит? Ти сигурно си вълшебно същество и си дошъл да ми покажеш свръхестествените си възможности.
Резник още не бе загрял, а сълзите на детето вече напираха. Едва слязло от автобуса, преживяло Бог знае какво и някакъв луд възрастен се нахвърля върху него. Чудех се как ли са изглеждали през неговите очи Резник и безумието, наречено „Кемп Хейвън“. Аз, който съм далеч по-голям, още не мога да свикна с някои неща.
— Боже, какъв е сладък. Бонбон. Ще се разплача от умиление. Че той е по-дребен и от фъстък!
Ниже глупости и усилва тона, като все повече се надвесва над детското личице. Детето се държи учудващо твърдо, леко потрепва, погледът му се стрелка напред-назад, но не мръдва и сантиметър, макар да му се иска да хукне, та да не спре.
— Какво е твоята история, редник Фъстък? Загубил си майка си? Искаш да се прибереш вкъщи? Знам, знам. Да затворим очи и да си представим как мама идва и ни отвежда у дома. Няма ли да е хубаво, а Фъстък?
Детето енергично кима, защото е чакало това цял живот. Най-сетне! Вперило големите си очи на плюшено мече в противните мънички очи на сержанта. Покъртителна гледка. Иде ти да се разревеш с глас.
Но не ревеш. Стоиш неподвижно, погледът напред, ръцете до тялото, изпъчен, сърцето ти кърви, гледаш с крайчеца на окото си, а нещо в теб бавно се развива, като гърмяща змия, готвеща се за скок. Нещо, което си таил дълго, докато си трупал гняв. Не знаеш кога ще избухне. Непредвидимо е, но когато се случи, нищо не може да го спре.
— Оставете го на мира.
Резник рязко се обърна. Не се чу нищо, защото той хлъцна без звук. От другия край на строя с широко отворени очи ме бе зяпнал Флинтстоун. Не вярваше, че съм го направил. И аз не вярвах.
— Кой го каза? Кой от вас, червеи, току-що подписа смъртната си присъда?
Крачеше край строя, почервенял от ярост. Ръцете свити в юмруци, кокалчетата на пръстите — бели като вар.
— Никой, така ли? Е, тогава ще коленича и ще се моля, защото ми е проговорил сам Господ Бог, да се свети името Му!
Той спря пред Танка, който се бе плувнал в пот, въпреки че температурата бе едва няколко градуса.
— Ти ли беше, а? Задник! — Замахна да го халоса.
Проклет идиот.
— Сър, аз бях, сър! — извиках аз.
Резник направи кръгом като на забавен каданс. Придвижването му към мен отне цяла вечност. В далечината изграчи гарван. Освен него не чух друг звук.
Спря не пред мен, а в края на зрителното ми поле. Което беше зле. Защото не го виждах, длъжен бях да гледам напред. Но най-лошото беше, че не виждах ръцете му — а като не знаех как и откъде ще се стовари удара, нямаше как да се защитя.
— Значи вече редник Зомби командва тук, а? — каза Резник, толкова тихо, че едва го чух. — Спасителят в ръжта, редник Зомби от Петдесет и трети взвод. Който ме кара да се срамувам, че съм мъж!
Къде ли ще реши да ме фрасне? В коленете? Чатала? Вероятно стомаха. Резник има слабост да удря там.
Не познах. Беше саблен удар по адамовата ми ябълка, с длан. Залитнах назад, мъчейки се да се държа изправен. Без да отлепвам ръце от тялото си, за да не му дам повод да ме удари пак. Плацът и казармите зазвъняха, после заподскачаха и се размазаха, защото очите ми се напълниха със сълзи. Сълзи от болка, но и от нещо друго.
— Сър, той е още дете, сър — задавено казах аз.
— Редник Зомби, имаш две секунди — точно две секунди! — да запушиш фекалната тръба, която ти служи за уста или ще те пратя в крематориума за трансформирани!
Той си пое дълбоко дъх, готвейки се за следващото си изригване. Явно бях напълно обезумял, защото отворих уста и заговорих. Правех го с облекчение и радост, защото напрежението, трупано досега в мен, беше неописуемо.
— Майната ви, сър, правете каквото искате! Все ми е едно! Но оставете детето на мира!
Гробна тишина. Дори гарванът спря да грачи. Взводът спря да диша. Знаех какво мислят. В казармата не търпят устати. В банята един десетгодишен бе открит обесен на кабел. Самоубийство, каза докторът. Макар повечето от нас да бяха на друго мнение.