— Сега може и да си командир, но аз ще стана сержант след това.
На което му казах:
— Прав ти път.
Никак не си представям да водя взвод в битка. Междувременно, нищо не е в състояние да утеши Фъстъка. Все циври за сестра си. Обещала да си го прибере. Чудя се с кой ли ум са пратили малко дете в бойна единица. Та той дори не може да вдигне пушката! А уж ни подбираха с оня тест, „Страната на чудесата“; странна работа.
18:00: Разбор на деня при Резник, най-чаканият момент от мен. Възможност да прекарам няколко незабравими мига в компанията на най-скъпия си човек. След като ни информира каква безполезна купчина от изпражнения сме, Резник дава думата за въпроси и предложения.
Повечето от въпросите ни са свързани с класирането. Правила, процедури в случай на равенство, доноси, че един или друг хитрува. Мислим само за завършването.
Други теми: притокът на нови деца и отсяването им (кодово име — „Блудният син“, сериозно). Новини от външния свят. Кога най-сетне ще ни приберат в бункера, тъй като тук сме беззащитни и стига да поискат, онези просто ще ни изпарят. Дежурният отговор? Полковник Вош знае какво прави. Стратегията и логистиката не са наша работа. Нашата работа е да се бием с врага.
20:30: Лично време. Най-сетне без Резник. Перем, лъскаме обувки, търкаме пода, чистим пушки. Малко мръсни списания и малко алъш-вериш — като размяна на бонбони и дъвки. Малко карти, малко фукни и много благословии по адрес на Резник. Клюките за деня, малко мръсни вицове… с една дума всичко, което да оживи страшната тишина в главите ни, онзи безкраен беззвучен вик, който се издига като прегрят въздух над река от лава. Неизбежните спорове — избухват и спират миг преди да се стигне до юмручен бой. Разкъсваме се от съмнения. Знаем твърде много, но не знаем достатъчно. Защо полкът ни се състои само от деца, без нито един над осемнайсет години? Какво се случило с всички възрастни? Дали ги събират другаде и ако да — къде и защо? Последна ли е Четвъртата вълна, или предстои пета, пред която първите ще изглеждат смешни? Мисълта за Пета вълна слага край на разговора.
21:30: Гасим. След което лежа буден и обмислям оригинални сценарии за ликвидиране на сержант Резник. След време ми омръзва и мисля за бившите си гаджета, всеки път в различен ред. Най-палавите. Най-умните. Смешните. Блондинките. Брюнетките. Къде колко успях. Постепенно се сливат в едно момиче с един кумир — Бен Периш, звездата на училищния отбор по футбол. Вадя от скривалището си под леглото медальона на Сиси и го притискам до сърцето си. Вече няма вина. Няма мъка. Смених самосъжалението с омраза. Вината — с хитрост. Скръбта — с глад за мъст.
— Зомби?
Фъстъка от съседното легло.
— Забранено е да говорим след угасянето на лампите — шепна аз.
— Не мога да спя.
— Затвори очи и мисли за нещо хубаво.
— Може ли да се молим? Искам да кажа, позволено ли е?
— Разбира се. Само че не на глас.
Чувам дишане и скърцане, докато той се върти насам-натам.
— Каси винаги се молеше с мен.
— Коя е Каси?
— Казах ти.
— Забравих.
— Сестра ми, бе човек. Ще дойде да ме вземе.
— Със сигурност.
Как да му кажа, че щом я няма досега, сигурно е мъртва? Как да убия вярата му? Ще го направи времето.
— Тя ми обеща. Обеща!
Хлипа, макар и тихо. Само това липсва. Сигурни сме, че казармите се подслушват и че Резник ни шпионира нон-стоп. Нарушаването на тишината след лягане може да ни струва цяла седмица наряд в кухнята.
— Стига, Фъстък.
Пресягам се в тъмното, за да го успокоя и напипвам остриганата му глава. Погалвам го. Сиси обичаше да я чеша по главата. Дано и Фъстъка обича, та да се успокои.
— Абе тоя ще млъкне ли! — тихо подвиква Флинтстоун.
— Аха — казва Танка. — Ще ни накажат, Зомби. Стига е ревал.
— Ела тук — шепна аз на Фъстъка, като му махам с ръка и потупвам по матрака. — Казваме си молитвата, млъкваш и спиш. Става ли?
Леглото хлътва от допълнителното тегло. О, Боже. Сега ако цъфне Резник, един месец белене на картофи ни е в кърпа вързано. Фъстъка е легнал с лице към мен и докато се свива на клъбце, малките му юмручета се отъркват в ръката ми.
— Каква молитва казвахте със сестра ти? — питам аз.
— „Със сладък сън ме ти дари“ — шепне той.
— Някой няма ли най-сетне да му запуши устата с една възглавница! — обажда се Дъмбо от леглото си.
Големите му кафяви очи се виждат дори и в тъмното. Медальонът на Сиси, притиснат към гърдите ми, и очите на Фъстъка, проблясващи като двойка маяци в мрака. Молитви и обещания. Обещанието на сестра му пред него. Неизреченото ми обещание пред моята сестра. Молитвите са и обещания. Принудиха ни да потъпчем обещанията си. Иска ми се да разбия стената с юмрук.