Фъстъка продължава:
Ропотът и шътканията се усилват. Някой ни замеря с възглавница, но ние продължаваме:
Стаята утихва. Тихо е като в храм.
Всяка следваща строфа произнасяме все по-бавно. Сякаш не искаме да свършим, защото отвъд молитвата е празнотата на още един безплоден сън, след който идва още един ден очакване — на последния ден. Денят, в който ще умрем. Дори и Малката знае, че надали ще навърши осем. Но на сутринта ще станем и със зъби и нокти ще избутаме нови седемнайсет часа ад. Защото, макар и да умрем, ще умрем горди.
45.
На следващата сутрин съм в канцеларията на Резник със специална молба. Знам какъв ще е неговият отговор, но искам да попитам все пак.
— Сър, като взводен командир ви моля по изключение да освободите редник Фъстъка от днешните занимания.
— Редник Фъстъка е военнослужещ от взвода — напомня ми Резник. — И като военнослужещ от взвода е длъжен да изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Всички задачи, редник.
— Сър, най-учтиво моля да преразгледате решението си, като имате предвид възрастта на редника и…
Резник маха с ръка и ме прекъсва:
— Малкият не пада от Марс, редник. Щом отговаря на селекционните критерии и е зачислен във взвода, ще изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Включително П. и О. Ясно ли е, редник?
Ами, Фъстък, поне опитах.
— Какво е П. и О.? — пита той по време на закуската.
— „Преработка и обезвреждане“ — отговарям аз, като отбягвам погледа му.
Срещу нас Дъмбо въздиша и бута встрани подноса си.
— Пфу, как да яде човек! Гади ми се.
— „Противно и отвратително“, това значи — казва Танка, като поглежда към Флинтстоун за одобрение. С тези не мога да изляза наглава. В деня, в който Резник ме назначи, Танка каза, че му е все едно кой е взводен командир. Той щял да слуша само Флинтстоун. Свих рамене. Майната му. Като завършим, един от нас ще бъде произведен в сержант и това няма да съм аз. Със сигурност.
— Д-р Пам ти показа трансформиран, нали? — питам аз Фъстъка. Той кимва. От изражението му си личи, че споменът го ужасява. — Натисна бутона, нали? — Кима пак. Този път по-бавно. — Какво, според теб, се случва с хората от другата страна на стъклото, след като натиснеш бутона?
Фъстъка прошепва:
— Умират.
— А какво, според теб, се случва с болните, които довеждат тук? И с всички, които не одобрят за обучение?
— Стига, Зомби, просто да му кажи — обажда се Портокала. Бута настрана храната си. Друг път не го е правил. И включва на заден ход, което не е от най-приятните гледки на масата.
— Не е нещо приятно, но сме длъжни да го направим — казвам аз. — Защото сме във война.
Погледът ми обхожда масата, търсейки подкрепа. Само Малката реагира и то — възторжено:
— Война! — казва тя. Щастлива е.
Извън столовата сме. Вървим през плаца, където няколко взвода маршируват под зоркия поглед на сержантите си. Фъстъка подтичва редом с мен. Вече са го кръстили „Кучето на Зомби“. Майната им. Минаваме между две казарми и излизаме на пътя към електроцентралата и преработвателните халета. Денят е студен и облачен. Всеки момент може да завали сняг. В далечината — шум от излитащ хеликоптер и насеченото „дан-дан-дан-дан“ на автоматичните оръжия. Точно пред нас — кулите-близнаци на централата, бълват черен и сив дим. Сивият се разтваря в облаците. Черният си стои.
Пред хангара е опъната бяла палатка с предупредителни знаци за зараза. Влизаме в нея да се преоблечем. Като съм готов, помагам на Фъстъка да намъкне оранжевия костюм, ботушите, гумените ръкавици, маската и качулката. Сто пъти му повтарям да не сваля нищо, докато сме в хангара. За нищо на света. Да иска разрешение, преди да направи каквото и да било. Ако по някаква причина се наложи да напусне за малко сградата, да мине през проверка на влизане и излизане.
— Гледай да си край мен — казвам му. — И всичко ще е наред.