Той кима и качулката му се клати напред-назад, а стъкленият визьор потропва в челото му. Опитва се да го закрепи с ръка, но полза няма. Поглеждам го и му казвам:
— Те са хора, Фъстък. Просто хора.
Вътре в хангара телата на бившите живи се сортират. Заразените се отделят от незаразените. Заразените са белязани с яркозелени кръгове по челата, но се познават и без тях, защото обикновено са най-пресните трупове.
Телата са складирани най-отзад, чакат реда си за обработка върху множеството метални маси по протежение на хангара. Труповете са в различни фази на разложение. Някои са седели с месеци. Други сякаш всеки момент ще ти кажат „здрасти“.
Линията се обслужва от три взвода.
Първият превозва телата до масите. Вторият ги обработва. Третият отнася труповете и ги подготвя за извозване. Взводовете разменят работните си места периодически. Най-интересна е обработката. Почваме оттам. Казвам на Фъстъка да гледа, докато схване реда на работата.
Изпразваш джобовете. Сортираш съдържанието им. Боклукът — в една кофа, електрониката — в друга, благородните метали — в трета, всички други метали — в четвърта. Портфейли, портмонета, бележки, пари — в боклука. Някои от взвода тъпчат джобовете си с безполезни банкноти, по навик. Навиците се изкореняват най-трудно.
Снимки, документи за самоличност, всякакви сувенири — ако не са керамични — на боклука. Почти без изключение джобовете на мъртвите — от най-младия до най-стария — са пълни догоре с най-чудати неща, чиято стойност е била известна единствено на собствениците им.
Фъстъка не проронва и дума. Гледа ме как работя и пристъпва след мен, докато се местя от труп на труп по масите. Хангарът е вентилиран, но миризмата е нетърпима. Но като с всяка постоянно миризма — по-скоро като с всичко постоянно — човек постепенно свиква.
Това важи и за другите сетива. И за душата. След като си видял петстотин мъртви бебета, как може да си уплашен, отвратен или изобщо да чувстваш нещо?
До мен Фъстъка мълчи и гледа.
— Кажи, ако започне да ти се гади — казвам му аз строго. Само това оставаше — да повърне в защитния костюм.
Високоговорителите над нас пропукват и се разнася музика. Повечето харесват рап, докато работят. Аз го предпочитам смесен с малко хеви метъл и малко R&B. Фъстъка иска с нещо да помага. Давам му да изнася дрехите. Ще ги изгорят заедно с труповете през нощта. Унищожаването става наблизо, в пещите на електроцентралата. Казват, че черният дим бил от въглища, а сивият — от трупове. Дали е вярно, не знам.
Задачата ми не е никак лесна. Освен да работя, трябва да държа под око Фъстъка, а и целия взвод. Няма сержанти или каквито и да било възрастни край нас — ако не броим труповете. Само деца и обстановката от време на време е като в класна стая, от която учителят е излязъл за малко. Лудница.
Не познавам почти никой от останалите две взвода. Съперничеството в лагера е така силно, че за приятелства не остава време и ние изобщо не общуваме.
Затова, когато виждам едно светлокожо момиче с тъмни коси да изнася труповете на Кекса, нито й се представям, нито се опитвам да разбера как се казва. Просто я гледам, докато пребърквам покойниците. Прави ми впечатление, че се разпорежда. Сигурно е взводен командир. През почивката дърпам Кекса настрана. Той е добро момче. Тих, но не и потаен. Просто мълчалив. Според Дъмбо, ако някога проговори, няма да млъкне цяла седмица.
— Познаваш ли момичето от деветнайсети взвод… тая, с която работиш заедно? — питам аз.
Той кимва.
— Знаеш ли нещо за нея?
Той поклаща глава.
— А защо питам, знаеш ли?
Свива рамене.
— Ще ти обясня — викам. — Но не казвай на никого.
След четири часа работа краката на Фъстъка вече не го държат. Трябва да си почине и го извеждам за няколко минути навън. Сядаме пред вратата на хангара и гледаме двата стълба пушек, който се вият към облаците.
Фъстъка сваля качулката си и се обляга на студената метална врата. Кръглото му лице лъщи от пот.
— Те са просто хора — казвам отново аз, просто защото не знам какво да кажа. — С времето става все по-лесно. Ставаш все по-безчувствен. До момента, в който ти е все едно. Сякаш оправяш легло или си миеш зъбите.
Напрегнат съм. Няма да издържи. Ще се разплаче. Ще побегне. Ще избухне. Нещо ще направи. Но той просто седи и гледа с празен поглед. В следващия момент избухвам аз. Яд ме е не на него. Не и на Резник, че ме застави да го доведа. Бесен съм на тях. На копелетата, които се подиграха с нас. Аз съм лесен. Знам как ще свърша. Но Фъстъка? Петгодишен е, а какво му предстои? И защо, по дяволите, Вош го е зачислил в бойна единица? Та той дори не може да държи пушка! Или мислят, че колкото по-отрано почнат, толкова по-добре. На моята възраст ще е хладнокръвен убиец. Човек с течен азот вместо кръв.