Чувам гласа му, а после усещам и докосването му.
— Зомби, добре ли си?
— Да, да… Всичко е наред.
Всичко в този свят вече е наопаки. Вместо аз за него, той се безпокои за мен.
Един голям камион спира пред вратата на хангара и взвод 19 се заема да товари тела. Мятат ги като чували с картофи. Виждам тъмнокосото момиче, влачи един шишкав чичка. Поглежда към нас и се връща в хангара за следващия труп. Ама, че късмет! Ще ни наклепе, че се мотаем и ето ни пак най-отзад.
— Каси казва, че и да искат, не могат да ни унищожат — казва Фъстъка. — Няма как да избият всички ни.
— Защо?
Защо, наистина.
— Защото сме били трудна жертва. Непобе… Абе, забравих думата.
— Непобедими?
— Точно така! — С успокояващо потупване по рамото: — Непобедими.
Черен дим, сив дим. Студът, който щипе бузите и топлината от телата ни в плен на защитните костюми; ние двамата — Зомби и Фъстъка; кълбестите облаци над нас; и скрит зад тях — корабът-майка родил сивия дим, а в известен смисъл — и нас самите.
И нас самите.
46.
Всяка вечер, след като изгасят лампите, Фъстъка се промъква до мен. Казваме си молитвата и го оставям да заспи. После го пренасям до леглото му. Танка редовно заплашва да ме издаде, обикновено след като получи от мен някоя неприятна заповед. Но не го прави. Мисля, че и той харесва молитвата.
Учудвам се колко бързо свикна Фъстъка с живота в лагера. Така са децата, свикват бързо. И то с всичко. Вярно, не може да носи пушка, но се справя с всичко останало и то понякога по-добре от батковците. По-бърз е от Портокала на пътеката с препятствия и схваща по-бързо от Флинтстоун. Само Малката нещо не го понася. Предполагам, от ревност. Допреди да се появи той, тя беше бебето на взвода ни.
Първата му учебна тревога му изкара ума. Като всички нас и той не я очакваше. Но за разлика от нас не знаеше за какво става дума.
Вдигат ни по тревога веднъж месечно, обикновено среднощ. Сирените вият така силно, че подът се люлее под босите ти крака, докато се препъваш в тъмното, нахлузваш гащеризона и кубинките, грабваш автомата и тичаш навън — заедно със стотици новобранци — към тунелите, водещи до бункера.
Наложи се да изостана малко, защото Фъстъка въртеше глава като обезумял и се бе вкопчил в мен като маймунче в майка си. Мислеше, че всеки момент ще завалят бомбите на извънземните.
Креснах му да се успокои и да прави каквото правя аз. Полза — никаква. Тъй че го метнах на рамо и хукнах — с автомата в една ръка и с дупето на Фъстъка — в другата. Докато бягах, си спомних за една друга вечер и друго плачещо дете. Споменът ме накара да тичам по-бързо.
По четири етажа стълби в мъждива аварийна светлина. С главата на Фъстъка, подскачаща на гърба ми. През бронираната желязна врата най-долу. По къс тунел, през втори шлюз и в комплекса. Тежката врата издрънча зад нас и се затвори. Пуснах Фъстъка на земята. Трябваше да се е успокоил. По-сигурно място от това, в което бяхме, няма.
Бомбоубежището е объркващ лабиринт от слабо осветени пресичащи се коридори, но след толкова тренировки можех със завързани очи да се ориентирам в него. Като крещях, за да надвия сирената, казах на Фъстъка да ме последва и поех по коридора. Покрай нас изтрополя един взвод, който тичаше в обратната посока.
Дясно, ляво, дясно, дясно, ляво и направо. Свободната ми ръка на врата на Фъстъка, за да не политне назад. Виждам взвода си, коленичил в края на задънения тунел, с автомати, насочени към решетката на вентилационната шахта, водеща към повърхността.
И Резник, с хронометър в ръка.
Мамка му!
Четиридесет и осем секунди закъснение. Което значи три дни без свободно време. Четиридесет и осем секунди, които ще ни свалят с едно стъпало в класирането. Четиридесет и осем секунди равни на Бог знае още колко дни с Резник.
След края на тревогата всички са прекалено възбудени, за да спят. Половината взвод се сърди на мен, а другата половина — на Фъстъка. Танка, разбира се, обвинява мен.
— Трябваше да го оставиш! — казва. Слабото му лице пламти от гняв.
— Тая тревога си има смисъл, Танк! — напомням му аз. — Ами ако нападението беше истинско?
— Щеше да умре, знам ли…
— Той е член на взвода — като теб и като останалите.
— Абе ти май не си разбрал, а, Зомби? Естествен подбор. Който е болен или слаб — загива. — Смъква обувките си и ги запокитва в шкафчето си до леглото. — Ако зависеше от мен, щях да пратя всички амеби в пещта при трансформираните.