Танка!
Взираме се продължително в лицето му. Очите му са отворени, сляпо втренчени в тавана. Изглежда като жив, което е смущаващо. Дъмбо се оглежда, за да се увери, че никой не ни чува, и прошепва:
— Не казвай на Флинт.
Кимам.
— Какво се е случило?
Дъмбо клати глава. Вир вода е под качулката.
— Точно това е най-гадно, Зомби. Не мога да разбера нищо.
Поглеждам пак към Танка. Не е блед. Кожата му е леко розова, без петна. От какво е умрял? Да е изперкал допълнително? Да се е нагълтал с лекарства?
— Няма ли да го режеш? — питам аз.
— Не!!!
Гледа ме така, сякаш съм му предложил да скочи в пропаст.
Кимам. Глупава идея. Дъмбо не е лекар, а дванайсетгодишно дете. Оглеждам се.
— Махни го от масата — казвам аз. — Да не го видят. — Както не искам да го гледам и аз. Дръпвам се, защото ми се гади. Но ми минава нещо през ум и се връщам. Бутам леко брадичката на Танка и го обръщам с лице към стената. Опипвам основата на черепа му.
— Подай ми скалпела, Дъмбо.
Не съм рязал човек преди. Не ми е работа. Бъркам с два пръста в разреза и опипвам, докато не намеря малкото проследяващо устройство, имплантирано в гръбнака на Танка. Дъмбо ме гледа зяпнал.
— За следващия новобранец — обяснявам аз. — Няма смисъл да се хаби.
Тялото на Танка отива в купа до вратата на хангара, за унищожаване. Товарят го за превоз до крайната точка от земния му път — пещите, където огънят ще го погълне, пепелта му ще се смеси със сивия дим и се издигне със спиралата от прегрят въздух, за да се посипе над нас като прашинки, твърде дребни, за да ги видим или почувстваме. Танка ще остане с нас — всъщност върху нас — докато го отмием с вечерния си душ и изтече по канализацията до септичния танк, за да се смеси с екскрементите ни и се просмуче в почвата.
48.
Заместникът на Танка се появява два дни по-късно. Знаем, че ще дойде, защото предната вечер Резник ни го съобщи по време на разбора. Не каза друго освен името му: Катализатор. След като си тръгва, всички седим и мислим: Резник трябва да го кръстил така по някаква причина.
Фъстъка идва до леглото ми и пита:
— Какво е Катализатор?
— Някой, който трябва да подобри успеха на взвода — обяснявам му. — Който го бива в нещо.
— Стрелба? — предполага Флинтстоун. — Там сме най-зле. Кекса и аз — иди-дойди. Но Дъмбо и Малката са съвсем зле. Да не говорим за Фъстъка, който въобще не стреля.
— Я ела да ти кажа аз кой е зле! — крясва Малката. Войнствена като оса. Дай й автомат с няколко пълнителя и няма да остави жив трансформиран в радиус от двеста километра, че и повече.
След молитва Фъстъка, вместо да заспи, се мята зад гърба ми и върти, докато ми скъса нервите.
— Зомби, тя е.
— Коя тя?
— Каси! Каси е Катализатора!
Трябват ми няколко секунди, за да си спомня коя е Каси. О, Боже, пак глупости.
— Не знам.
— Именно, не знаеш!
За малко да се изпусна: как да дойде сестра ти, като е мъртва! Мълча. Сребърният медальон у Фъстъка е на Каси. Вкопчил се е в него като пиявица. Без този талисман отдавна да е последвал участта на множеството превъртели в лагера. Ето защо правят армия от деца. Защото възрастните не мислят свръхестествено. Те живеят с онези неудобни истини, които доведоха Танка до масата за дисекция.
Утринната проверка на следващия ден минава както обикновено. Новодошли няма. Няма и на кроса, нито пък на закуската. Нарамваме автоматите и се отправяме към полигона. Макар и ясен, денят е много студен. Почти никой не говори. Мълчим и се чудим къде ли се е дянал новият член на взвода.
Фъстъка вижда Катализатора пръв — в далечината, на стрелбището. Флинтстоун е прав: стреля като снайперист! Дървената мишена изскача от високата кафява трева и бум-бум — главата й става на трески. Друг опит — същия резултат. Резник стои встрани, управлява мишените. Вижда, че идваме и ускорява темпото. Мишените заскачват като зайци из тревата, а Катализатора ги сваля от първи изстрел и то преди да са се изправили. До мен Флинтстоун подсвирва изумен:
— Тоя ми скри шайбата!
Фъстъка има по-набито око. Нещо му прави впечатление. В раменете… или може би бедрата…
— Не е той, а тя!
И хуква през полето към самотната фигура с полюшващ се автомат, чието дуло дими във въздуха.
Малко преди да стигне, тя се обръща и Фъстъка отскача стреснат. Първо объркан, а после разочарован. Не е сестра му.
Странно, но отдалеч тя изглежда по-висока. На ръст е като Дъмбо, но по-слаба от него и по-възрастна. Може би петнайсет — или шестнайсетгодишна, с живо лице и дълбоки тъмни очи, гладка светла кожа и права черна коса. Първото, което човек забелязва в нея, са очите. Очи, в които не можеш да прочетеш нищо. Защото или го няма, или е твърде тайнствено.