Кекса, който не го бива да говори, но смята отлично, анализира резултата. Почти няма какво да подобрим. Втори сме на пътеката с препятствия. Трети по време във въздушните тревоги и първи в раздел „други“ — мъглява категория, отразяваща вътрешния ред и примерното поведение. Слабото ни място е стрелбата, където сме на шестнайсето място — въпреки наличието на феноменални стрелци като Кекса и Катализатора. Ако не подобрим този показател през следващите две седмици, сме обречени.
Не е нужно да, човек да е математик, за да разбере защо сме така зле. Взводният не умее да стреля! Затова той отива при Старши инструктора и иска допълнителни часове за упражнения. Но резултат няма.
Старая се, правя нещата както трябва, но ако от цял пълнител с трийсет патрона уцеля поне веднъж, то това е постижение. Чиста случайност, според Катализатора. И Фъстъка можел да уцели от трийсет изстрела. Старае се да не го показва, но отчайващата ми непохватност я вбесява. Бившият й взвод е на второ място. Ако не я бяха пратили при нас, със сигурност щеше да завърши и да е първа на опашката за сержантско звание.
— Искам да ти предложа нещо — казва тя една сутрин, докато вървим към плаца за задължителния крос. Красивият й бретон й е привързан с лента. Не че ме вълнува, де. — Ще ти помогна, но при едно условие.
— Има ли нещо общо с шахмата?
— Да подадеш оставка като взводен командир.
Поглеждам я. От студа прасковените й бузи са станали алени. Тя е от спокойния тип хора, но не кротка като Кекса, а тиха и твърда. Очите й те прорязват като скалпели.
— Станал си командир без да искаш, а и не ти е присърце. Отстъпи на мен — казва тя, впила поглед в пътеката.
— Защо толкова ти е притрябвало?
— Увеличава шанса ми за оцеляване.
Вървим по пътеката от плаца, през паркинга на болницата, към летището. Пред нас е електроцентралата, бълваща черен и сив дим.
— Да направи така — казвам аз. — Помагаш ми, печелим и се оттеглям.
Безсмислено предложение. Ние сме войници. Резник решава кой ще е взводен командир. А и да си командир не е важно. Важно е кого ще произведат в сержант. Това, че си командир помага, но не е гаранция, все пак.
Един изтребител прелита с грохот. Връща се от нощен патрул.
— Имаш ли обяснение? — казва тя, загледана в един хеликоптер, който се полюшва над зоната за кацане. — Защо всичко работи, въпреки електромагнитния импулс.
— Не — простичко отговарям аз. — Ти имаш ли?
Дъхът й изглежда като малки бели експлозии в ледения въздух.
— Подземни бункери… това трябва да е обяснението. Това или…
— Или какво?
Тя поклаща глава и въздиша шумно; въздухът изсвистява от поруменелите й от студ бузи; черната й коса, облята в ярка утринна светлина, се полюшва напред-назад в такт с тичането.
— Твърде шантаво е — казва тя най-накрая. — Давай, Зомби, тичай! Нали си футболна звезда!
Аз съм с педя по-висок. Една моя крачка е равна на нейни две. Така че я изпреварвам.
С нищожна разлика.
Следобеда сме на полигона. Стреляме, а Портокала управлява мишените. Катализатора ме наблюдава известно време, след което идва да ми съобщи мнението си.
— За нищо не ставаш.
— Знам. И?
И се усмихвам широко. Някога това беше най-силното ми оръжие. Да не се хваля, но докато шофирах, внимавах да не заслепя някой от отсрещното движение. Сега усмивката ми не произвежда какъвто и да било ефект върху Катализатора. Тя изобщо не се смущава. Дори не мига.
— Като цяло не си зле. Какво се случва, когато стреляш?
— Най-общо казано, не улучвам.
Тя поклаща глава. Като говорим за усмивки, аз дори не съм виждал и най-слаб намек за макар и скептична усмивка на лицето й. Ще я измъкна насила! Вече не съм Зомби, а по-скоро Бен. Човек трудно се разделя със старите си навици.
— Искам да кажа — между теб и целта — казва тя.
Ъ?
— Ами, като се появи…
— Не. Питам какво се случва между това — сочи пръстите на дясната ми ръка — и онова. — Сочи мишената.
— Ти ме разби.
— Мисли за оръжието като за част от теб. Не стреля автоматът, стреляш ти. Сякаш духаш глухарче. Духаш и отвяваш куршума към мишената.
Тя сваля автомата от рамото си и кима към Портокала. Никой не знае къде точно ще се появи мишената, но главата й се разлита на трески още преди напълно да се е изправила.
— Представи си, че няма празно място. Че няма друго, освен теб. Ти си всичко. Пушката. Куршума. Целта. Всичко си ти.