— И какво, с главата си ли гърмя?
Близо съм до целта си да изтръгна усмивка. Лявото ъгълче на устата й потрепва.
— Това ми прилича на дзенбудизъм — не се отказвам аз.
Тя бърчи вежди. Трети опит.
— По-скоро е квантова механика.
Кимам сериозно.
— Да, да! Това имах предвид и аз. Квантова механика.
Тя се извръща. За да скрие усмивката си? За да не видя как скърца със зъби? Като се обръща към мен, виждам само един оловен поглед.
— Ти искаш ли да завършиш?
— Искам да се отърва от Резник.
— Не е достатъчно. — Тя сочи към един от шперплатовите силуети в далечината. Вятърът си играе с бретона й. — Какво виждаш, като гледаш целта?
— Виждам шперплатов силует на човек.
— Добре, но кой?
— Аха, разбрах. Понякога си представям Резник.
— Това помага ли?
— Знам ли…
— Всичко е във връзката — казва тя. Дава ми знак да седна. Сяда пред мен и улавя ръката ми. Нейната е ледена, като на труповете в хангара.
— Затвори очи. Хайде. Сега мисли. Но не за себе си и не за целта. А за това, което ви свързва. Един лъв и една газела. Какво ги свързва?
— Хм. Гладът?
— Това са отнася само за лъва. Питам какво ги свързва.
Труден изпит. Май сгреших, като я помолих да ме учи. Сега, освен за левак, ще ме мисли и за тъп.
— Страхът — прошепва ми тя, сякаш споделя голяма тайна. — Газелата се страхува от лъва. Лъвът се страхува от глада. Свързани са с невидима верига и тя е страхът.
Верига. Нося я в джоба си, завършва със сребърен медальон. От нощта, в която умря сестра ми. Преди хиляда години. Или снощи? Свърши се. Никога не свършва. Не е черта — граница между онази нощ и деня сега. Тя е кръг. Пръстите ми се сключват около нейните.
— Не знам коя е веригата ти — продължава тя. Топлият й дъх е в ухото ми. — Различна е за всеки. Но те знаят. От „Страната на чудесата“. Заради нея ти дават автомат. Същата верига те свързва и с мишената ти. — След което, сякаш прочела мислите ми, добавя: — Тя не е черта, Зомби. Тя е кръг.
Отварям очите си. Залязващото слънце рисува около нея златен ореол.
— Няма празнина. Всичко е свързано.
Тя кимва и ме побутва да стана.
— Хайде, стъмва се.
Вдигам автомата и прикладвам. Никога не знаеш откъде ще се появи мишената, но знаеш, че ще се появи. Катализатора дава знак на Портокала и високата, мъртва трева прошумолява вдясно от мен само милисекунда преди целта да се появи. Но това ми е предостатъчно. То е цяла вечност.
Няма празнина. Нищо между мен и не-мен.
Главата на мишената се разлита на трески с шумно пукане. Портокала крещи и ме поздравява с юмрук във въздуха. Без да мисля, грабвам Катализатора през кръста, вдигам я и я завъртам около себе си. Само една суперопасна секунда ме дели от това да я целуна. Като я пускам, тя отстъпва няколко крачки и внимателно прибира разпиляната си коса зад ушите си.
— Направих го, без да искам — казвам аз. Трудно е да се разбере кой от нас е по-объркан. И двамата се мъчим да успокоим дъха си. Сигурно по различни причини.
— Направи го пак — казва тя.
— Кое — изстрела или прегръдката?
Крайчето на устната й потрепва. Май ще успея!
— Избери по-важното.
51.
Денят на дипломирането.
Новите ни униформи ни чакат. На връщане от закуска ги намираме по леглата си — изгладени, колосани и грижливо сгънати. Като допълнителна изненада — най-новото в техниката за откриване на извънземни: лента за чело с малък прозрачен диск, който се плъзга пред лявото око. Гледани през него, трансформираните светят. Или поне така ни казват. По-късно същия ден, като попитах инструктора как работи, той просто ми отговори: „Нечистите светят в зелено.“ Когато учтиво го помолих за кратка демонстрация, той се засмя: „Ще я получиш на бойното поле!“
За първи път от пристигането ни „Кемп Хейвън“ — а вероятно и за последен в живота ни — ние отново сме деца. Дивеем, скачаме от легло на легло и се поздравяваме с юмруци. Катализатора е в тоалетната, за да се преоблече. Останалите от нас се преобличат в стаята, тръшкайки омразните сини гащеризони в един голям куп на пода. Малката е осенена от блестящата идея да ги изгорим. Добре, че е Дъмбо, който в последната секунда изтръгва запалената кибритена клечка от ръката й.
Единственият без униформа седи на леглото си в бял анцуг и люлее крака, със скръстени ръце и увиснала на километър долна устна. Не съм го забравил. Знам какво му е. Като се обличам, сядам до него и го потупвам по крака.
— И ти ще получиш. Дръж се.