— Две години, Зомби.
— Е, и? Помисли как ще закоравееш през това време! Ще ни сложиш в джоба си!
След дипломирането ни ще преместят Фъстъка в друг взвод. Обещах да му се обаждам, като се връщам в базата, макар изобщо да не знам кога — и дали — ще се върна някога. Нашата мисия все още е секретна и е известна единствено на Централното командване. Дори и Резник не знае къде отиваме. Все ми е едно, стига ми, че няма да съм с него.
— Хайде, бе! Не се ли радваш за мен? — опитвам се да го ободря аз.
— Ти няма да се върнеш. — Казва го така уверено и с такъв яд, че не знам какво да му отговоря. — Няма да те видя повече.
— Ще ме видиш, Фъстък! Обещавам ти.
Той ме блъска с все сила. После отново и отново, право в сърцето. Сграбчвам китката му, но той продължава с другата ръка. Хващам и нея и му заповядвам да спре.
— Не обещавай, не обещавай, не обещавай! Не обещавай нищо — никога, никога, никога!
От малкото му личице блика ярост.
— Стига бе, Фъстък. — Свивам ръцете му и се навеждам, за да го погледна отблизо. — Има неща, които дори не е нужно да обещаваш. Просто ги правиш.
Бъркам в джоба си и изваждам медальона на Сиси. Разкопчавам верижката. За първи път, откакто я поправих в лагера. Кръгът е отворен. Слагам го на шията на Фъстъка и щраквам. Кръгът е затворен.
— Каквото и да стане, ще се върна за теб — обещавам аз.
През рамото му виждам Катализатора. Излиза от банята, с коса, прибрана под новата й барета. Ставам и й отдавам чест.
— Редник Зомби, госпожице взводен командир!
— Моят единствен ден на слава — казва тя, отвръщайки на поздрава. — Всеки знае кого ще произведат в сержант.
Аз свивам рамене скромно.
— Не давам ухо на слухове.
— Обеща нещо, което и да искаш, няма как да изпълниш — каза тя с равен глас, което беше обичайния й начин на изразяване. Лошото бе, че го каза пред Фъстъка. — Да направим все пак един шах, а Зомби? Може пък да те бива за това.
Тъй като смехът е най-безопасната реакция в момента, се размивам.
Вратата се отваря с трясък и Дъмбо извиква:
— Сър! Добро утро, сър!
Хукваме да се строим пред леглата, докато Резник крачи из стаята за последната си проверка. Необичайно кротък, като за него. Не ни нарича червеи или отрепки. Но е заядлив, както винаги. Ризата на Флинтстоун — разпасана. Баретата на Портокала — накриво. Перва с два пръста един конец, който само той може да забележи върху яката на Малката. Надвесва се над нея и дълго се взира в лицето й. Сериозността му е почни комична.
— Е, редник? Готова ли си да умреш?
— Сър, да, сър! — Малката крещи като истински войник, с все сила.
Резник се обръща към нас.
— А вие? Готови ли сте?
Гласовете ни прогърмяват в едно:
— Сър! Да, сър!
Преди да тръгне, Резник ми заповядва:
— Крачка напред, редник! Идваш с мен. — Поздрав за последно към взвода и: — Ще се видим на тържеството, деца.
Докато тръгвам, Катализатора ми хвърля един поглед, в смисъл „Казах ли ти!“
Сержантът прекосява с маршова стъпка плаца, а аз го следвам на две крачки разстояние. Новобранци в сини гащеризони нанасят последни щрихи по трибуната за празника: закачат знамена и разстилат червен килим. Над казармите се вее огромен лозунг: „НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО“. А срещу него: „НИЕ СМЕ ЕДНО“.
Влизаме в една с нищо незабележителна едноетажна сграда в западната част на лагера, като минаваме през бронирана врата с надпис: „Само за упълномощен персонал“. Следва скенер, обслужван от тежко въоръжени войници с каменни лица. Асансьор, който ни сваля четири етажа под земята. Резник не говори. Не ме и гледа. Вече се досещам къде отиваме, но не знам защо. Нервно оправям униформата си.
Дълъг коридор с флуоресцентна светлина. Още едно КПП. Други тежко въоръжени войници с каменни лица. Резник спира пред една необозначена врата и плъзва картата си в улея на ключалката. Влизаме в малка стая. Мъж в униформа на лейтенант ни посреща на вратата и по един дълъг коридор ни въвежда във внушителен кабинет. Зад бюрото седи мъж и прелиства разпечатки.
Вош.
Освобождава Резник и лейтенанта и оставаме сами.
— Свободно, редник.
Разкрачвам се и прибирам ръце отзад. Дясната ми ръка хлабаво държи лявата ми китка. Стоя пред голямото бюро, с поглед напред и изпъчени гърди. Той е върховният главнокомандващ. Аз — презрян редник, дори не и истински войник засега. Сърцето ми заплашва да скъса копчетата на чисто новата ми риза.
— Е, Бен, как си?
Усмихва се топло. Аз съм си глътнал езика и мълча. А и съм отвикнал да ме наричат Бен. Толкова месеци бях Зомби, че сега името ми звучи странно.