Той очаква отговор и аз изтърсвам първото, което ми минава през ума:
— Сър! Готов съм да умра, сър!
Той кима, все още усмихнат, после става, заобикаля бюрото и ми казва:
— Да поговорим свободно, като войник с войник. Нали вече си такъв, сержант Периш?
И тогава ги виждам: сержантските нашивки в ръката му! Катализатора е била права! Изпъвам се в стойка „мирно“, докато Вош ги закрепва на якичката ми. Потупва ме по рамото. Сините му очи дълбаят в моите.
Едва издържам погледа му. Кара ме да се чувствам напълно незащитен, сякаш гол.
— Загубили сте човек — казва той.
— Да, сър!
— Няма по-лошо от това.
— Да, сър.
Той се обляга на бюрото и скръства ръце.
— Профилът му беше отличен. Не толкова добър като твоя, но… Поуката, Бен, е че всеки може да се пречупи някога. Все пак сме хора, нали?
— Да, сър.
Той се усмихва. Защо?! В бункера е студено, но аз започвам да се потя.
— Питай нещо, ако искаш — казва той, като ми маха окуражително.
— Сър?
— Задай ми въпроса, който те мъчи, откакто видя Танка в хангара за преработка. Този, който не зададе на старшия си инструктор, когато му върна проследяващото устройство на редника.
— Как е умрял?
— Нагълтал се е с лекарства. Изпуснали са го от око — и край. — Посочва стола до мен. — Седни, Бен. Искам да поговоря с теб.
Сядам като на тръни, на ръба на стола, с изпънат гръбнак и вдигната брадичка. Ако има седнала поза „мирно“, то това е тя.
— Издръжливостта на всеки има определен предел — казва той. Очите му са сини, като моите. — Ще ти разкажа за себе си. Две седмици след началото на Четвъртата вълна прибирахме оцелели от един бежански лагер на десетина километра оттук. Впрочем, не всички оцелели. Само децата. Без да ги проверим, защото не очаквахме да открием трансформирани. И като не знаехме кой е враг и кой не, взехме решение да унищожим всички възрастни. Всички над петнайсетгодишна възраст.
Лицето му помръква. Погледът му бяга встрани. Вкопчил се е в бюрото като удавник в сламка. Кокалчетата на ръцете му са бели като тебешир.
— По-точно, аз реших. — Поема дълбоко дъх. — Избихме ги, Бен. Отведохме децата и избихме възрастните. Всичките, Бен, до крак. След което опожарихме лагера. Изтрихме го от лицето на планетата.
Поглежда към мен. Изумен, виждам сълзи в очите му.
— Ето тогава рухнах. По-късно с ужас разбрах клопката. Бях се превърнал в инструмент на врага. На всеки трансформиран избивахме трима чисти. Трудно ми е, но трябва да свикна с мисълта. Разбираш ли?
Кимам. Той се усмихва тъжно.
— Естествено, че разбираш. Ръцете и на двама ни са изцапани с кръв. Невинна кръв.
Той се изправя. Стегнат, делови. Сълзите му са изчезнали.
— Сержант Периш, днес ще се дипломират четирите най-добри взвода от вашия батальон. Като командир на взвода-победител имаш право да избереш мисията си. Два взвода ще останат да охраняват базата. Другите два ще действат на територията на врага.
Трябват ми няколко минути, за да схвана. Той ми ги дава. Взима една от компютърните разпечатки и ми я показва. Пълна е с цифри, криволичещи черти и непонятни символи.
— Надали ще я разчетеш — казва той. — Имаш ли някакви предположения?
— Нищо повече от това, сър — отговарям аз. — Само предположения.
— Анализ на трансформирано човешко същество. „Страната на чудесата“.
Кимам. А защо? Сякаш разбирам нещо!
„О, анализ… Моля, продължавайте!“
— Доскоро не можехме да разчетем трансформираните участъци в мозъците на жертвите — или клонингите, или… както искаш ги наречи. Е, вече можем. — Той вдига разпечатката. — Ето как, сержант Периш, изглежда едно извънземно съзнание.
Аз пак кимам. Този път — не съвсем неоснователно.
— Знаете какво мислят!
— Точно така! — Той сияе. — За да победим, не ни трябва нито стратегия, нито тактика, нито технология. Тази — а и всяка — война се печели, като разбереш мисленето на противника. Точно с това се занимаваме.
Чакам да ми обясни. Как ли мисли врагът?
— Повечето от предположенията ни бяха верни. Наблюдавали са ни доста време. Извънземен интелект е бил вграден в определен брой хора по света — „спящи“ агенти, чакащи сигнал за координирана атака, след като средствата за масово поразяване намалят числеността на населението до приемливо ниво. Знаем как се развиха нещата в „Кемп Хейвън“, но се боя, че останалите бази не са имали нашия късмет.
Той шляпва с разпечатката по бедрото си. И окуражително се усмихва, защото явно съм го погледнал стреснато.