— Една трета от всички оцелели. Внедрени тук, за да унищожат преживелите първите три вълни. Теб. Мен. Колегите и приятелите ни. Всички нас. Ако и ти, като Танка, се страхуваш, не се бой. Няма да има Пета вълна. Не ни ли унищожат напълно, няма да си покажат носа от кораба.
— Затова ли не ни…
— Нападат? Вероятно затова. Пазят планетата за бъдещото й колонизиране. Войната сега е война на изтощение. Ресурсите ни са ограничени и няма да траят вечно. Знаем го. И те го знаят. Без продоволствие, без развръщане на значителна бойна сила, тази база — а и всички останали — ще отслабне и умре. Като лоза с прерязани корени.
Странно. Той продължаваше да се усмихва. Сякаш апокалиптичният сценарий го възбужда.
— В такъв случай — какво ще правим? — питам аз.
— Единственото което можем, сержант. Ще ги атакуваме.
Казва го без съмнение, без безнадеждност и без страх.
Ще атакуваме!
Ето защо е командир. Изправен над мен, усмихнат, уверен, с изваяно лице, като на древна статуя. Благороден, мъдър и силен мъж. Канарата, в която ще се разбият вълните на извънземните. „Ние сме човечеството“, пишеше на плаката. Поправка: ние сме негово слабо отражение… бледи сенки… далечно ехо. Той е човечеството: неговото туптящо, несломено, непобедимо сърце. В този момент, ако Вош ми беше казал да жертвам живота си за каузата, щях да го направя. Без нито секунда колебание.
— Което ни връща към мисията ти — казва той тихо. — Нашите разузнавателни полети са установили наличие на значителни количества трансформирани бойци, струпани в Дейтън и околностите. Ще ги атакуваме с един взвод, който в продължение на четири часа ще действа без външно подкрепление. Шансът за оцеляване е едно към четири.
Прочиствам гърлото си.
— А другите два взвода ще бъдат тук.
Той кимва. Сините му очи са като свредели.
— Сам реши.
Същата лека, загадъчна усмивка. Знае какво ще кажа. Знаел го е още преди да прекрача прага. От профила ми в „Страната на чудесата“? Надали. Знаел го е, защото познава мен.
Ставам от стола и се изпъвам като струна.
И му казвам това, което той знае предварително.
52.
В точно девет часа целият батальон е строен на плаца: море от сини гащеризони, предвождано от четирите най-добри взвода в ослепителните им нови униформи. Повече от хиляда новобранци в опънат по конец строй, с лице на изток — началото на началата, взрени в трибуната с високоговорители, издигната ден преди това. Знамената шумолят в ледения бриз, но ние не чувстваме студа. В сърцата ни пламти огън, по-жарък и от този, който изпепели Танка. Висшият състав на Централното командване минава пред отличилите се взводове, стиска ни ръце и ни поздравява за добре свършената работа. После идва ред да ни поздравят и старши инструкторите. Винаги съм си представял какво ще кажа на Резник, като ми подаде ръка. „Благодаря, че превърнахте живота ми в пълен ад.“ „Умри, кучи сине.“ Или просто „Умри.“ Или кратко и ясно: „Майната ти!“ Но като ми подава ръка, изгубвам самообладание. Иска ми се да го фрасна и прегърна едновременно.
— Поздравления, Бен — казва той, което окончателно ме разбива. Не съм и допускал, че знае името ми. Той ми смигва и продължава напред край строя.
Следват няколко кратки речи от офицери, които не съм виждал досега. После дават думата на главнокомандващия и всички изпадаме в див екстаз: размахваме барети и юмруци, крещим. Ехото от околните сгради удвоява грохота. Сякаш сме двойно повече. Вош вдига ръка, бавно и тържествено и френетичните възгласи изведнъж секват — сякаш е щракнал ключ. Козируваме. Толкова е тихо, че се чува туптенето на сърцата и развълнуваното ни дишане. След онова, което ни събра тук и всичко, през което преминахме, след всичката кръв, смърт и огън, след страшното огледало на „Страната на чудесата“ и още по-страшната истина за бъдещето в стаята за екзекуции, след месеци нечовешки тренировки, които пратиха по-слабите на оня свят, ние сме тук. Оцеляхме, но се простихме с детството. Сега сме войници, сигурно последните войници в света, последната и единствена надежда на Земята. Сплотени от духа на мъстта.
Не чувам и дума от словото на Вош. Гледам слънцето, което изгрява над рамото му, между двата комина на централата. Светлината му трепти по космическия кораб над нас — едно-единствено грозно петънце в едно прекрасно небе. Толкова дребно, толкова незначително. Имам чувството, че мога да се пресегна, да го откъсна от небето, да го хвърля на земята и да го размажа с пета. Пламъкът в гърдите ми се нажежава до бяло, обзема и последния милиметър от тялото ми. Топи костите ми, изгаря кожата ми. Аз съм слънце, избухващо в свръхнова.