Не бях точен, като казах, че Бен Периш умря в деня, в който напуснах центъра за рехабилитация. Влачих със себе си вонящия му труп през всичките месеци на подготовката. Сега и последният остатък от него изгоря, докато се взирах в самотната фигура, която запали този огън. Човекът, който ми показа истинското бойно поле. Който ме опустоши, за да ме презареди. Който ме уби, за да живея. Виждам, че в този миг той ме гледа — с леденосините си очи, които проникват до дъното на душата ми. И знам — знам какво мисли.
„Ние сме едно, ти и аз! Братя по омраза, братя по коварство, братя по мъст!“
VII: Смелостта да убиваш
53.
„Ти ме спаси.“
Бях в прегръдките му, докато изричаше тези думи.
И си мисля:
„Тъпачка! Тъпо, тъпо, тъпо същество! Как го допусна? Как, как, как!“
Правило номер едно: Не вярвай на никого. От което следва второто: за да си жив, стой сам.
А аз наруших и двете правила.
Виж ги колко са хитри! Знаят, че страхът ни събира и ще ни изтребят накуп.
Лошото е, че имах шанс и го проиграх. Ако Ивън не ме бе открил, щях да съм мъртва досега.
Чувствам тялото му с гърба си, ласкавата му ръка около кръста ми и дъха му, който приятно гъделичка шията ми. Стаята е съвсем студена и ще е чудесно да се мушнем под завивките, но не искам да мърдам. Защото ми е хубаво. Прокарам длан по голата му ръка, спомняйки си топлината на устните му и копринената мекота на косата му между пръстите ми. Момчето, което никога не спи, спи. Корабокрушенец на брега на Касиопея — остров сред океан от кръв. „Ти имаш своето обещание, аз имам теб.“
Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя.
Не мога да остана с него. Не мога да го изоставя.
Късметът вече не е достатъчен. Разбрах го от Другите.
Но може ли да се разчита на любовта?
Не казвам, че го обичам. Дори не знам как се чувства човек, като е влюбен. Знам само как ме караше да се чувствам Бен Периш, което не може да се опише с думи. Не и с тези, които аз знам.
Ивън се размърдва зад мен.
— Късно е — промърморва той. — Спи!
Откъде знае, че съм будна?
— Ами ти?
Той се претъркулва, става и се отправя към вратата. Аз се надигам. Сърцето ми бие като лудо, неясно защо.
— Къде отиваш?
— Да огледам наоколо. Няма да се бавя.
След като излиза, аз се събличам и нахлузвам една от карираните му селски ризи. Дантелените пижамки на Вал не са ми по вкуса.
Връщам се в леглото и се завивам като пашкул. Ама че студ! Вслушвам се в тишината. На къщата без Ивън. Отвън долитат слабите звуци на пустошта. Далечният лай на диви кучета. Воят на вълк. Писъкът на совите. Зима е и природата шепне. С идването на пролетта звуците ще избуят в симфония.
Чакам го да се върне. Минава час. После два.
Най-сетне чувам издайническо скърцане и затаявам дъх. Обикновено го чувам, като се връща през нощта. Тръшкането на кухненската врата. Тропането на ботушите му по стълбите. Сега не чувам друго освен леко скърцане отвън.
Посягам и взимам Люгера от нощното шкафче. Винаги го държа до мен.
Първата ми мисъл е: „Той е мъртъв! И някой Заглушител идва да ми свети маслото!“
Измъквам се от леглото и на пръсти се приближавам до вратата. Долепям ухо. Затварям очи, за да се съсредоточа. Държа пистолета както трябва, с две ръце. И проигравам наум всяка своя стъпка, както ме е учил той.
Лява ръка на бравата. Завъртам, дърпам, две крачки назад, вдигам пистолета.
Завъртам, дърпам, две крачки назад, вдигам пистолета и…
Скръъъъъц!
Стига теории.
Блъскам вратата, крачка назад и насочвам пистолета. Ивън отскача и се блъска в стената. Ръцете му инстинктивно се вдигат при вида на дулото.
— Ей! — крещи той. Ококорен, с вдигнати ръце, като крадец, спипан на местопрестъплението.
— Ти какво търсиш тук! — Цялата се треса от яд.
— Върнах се, за да видя как си. Ще бъдеш ли така любезна да свалиш тоя пистолет?
— Знаеш, че можеше и да не отворя — зъбя му се аз, докато прибирам оръжието. — Можех да те застрелям през вратата.
— Следващият път задължително ще почукам. Сладка несиметрична усмивка, неговият запазен знак.
— Правилно — вместо да ми изкарваш ума, чукай. Веднъж, ако си решил да влезеш и два пъти, ако просто минаваш да ме позяпаш през ключалката. — Очите му шарят между лицето, ризата ми (всъщност ризата му) и голите ми крака. Задържат се най-вече там, преди да се върнат на лицето ми. Погледът му е топъл. Краката ми са студени.