Лежа ококорена в ръцете му. Разсъмва се. Сърцето му тупти до тила ми, а моето блъска в шепата му.
„— Сигурно си лош ловец. Почти не се връщаш с дивеч.“
„— Напротив, добър съм.“
„— Но ти е жал да убиваш?“
„— Когато трябва, не ми е жал.“
Кога, Ивън Уокър?
54.
Следващият ден е агония.
Знам, че няма как да му го кажа направо. Твърде рисковано е. Ами ако най-лошото се окаже вярно? Ако Ивън Уокър, фермерското момче, се окаже Ивън Уокър Човекоизменника? Или — немислимото (дума, която чудесно обобщава извънземното нашествие): Ивън Уокър Заглушителя. Казвам си, че второто е нелепо. Кой Заглушител ще ме лекува, ще ме нарича с галени имен и ще се гушка с мен в тъмното? Заглушителят просто ще ме… ясно, заглуши.
Реша ли да вляза в двубой с него, с мен е свършено. Ако не е този, за който се представя, той просто ще ме унищожи. Каквито и да са били причините да ме държи жива досега, ще е принуден да ме очисти, след като съм разкрила тайната му.
Спокойно. Мисли. Не избързвай, както винаги, Съливан. Не е в твой стил, но се опитай поне веднъж да бъдеш последователна.
Давам вид, че всичко е наред. Докато закусваме, се опитвам да завъртя разговора около живота му преди събитията. Какво е вършил във фермата? Какво ли не, казва той. Карал трактор, косил сено, хранел животните, поправял сечива, опъвал бодлива тел. Очите ми са вперени в ръцете му, а умът ми му търси оправдания. Работил с ръкавици? Не е лошо, но как да попитам непринудено, за да проверя? „Та… Ивън, уж си селско момче, а ръцете ти са като на примадона. Ползвал си ръкавици или — за разлика от нормалните мъже — си имал нездрав интерес към козметиката?“
Не му се говори за миналото. Притеснява го бъдещето. Пита ме за мисията. Иска да обмислим всяка стъпка между фермата и „Райт-Патерсън“ и да предвидим непредвидимото. Ако тръгнем, преди да се е запролетило и отново ни застигне виелица? Ако в базата няма никой? Накъде ще продължим след това? Кога трябва да си кажем край, няма шанс, стига толкова?
— Аз няма да го кажа никога — казвам му.
Чакам да се стъмни. Не ме бива да чакам и той забелязва напрежението ми.
— Всичко наред ли е?
Стои до кухненската врата с пушка на рамо. Обгръща лицето ми с нежните си длани. А аз се взирам в очите му на кутре. Смелата Каси, доверчивата Каси, еднодневката Каси. „Разбира се, че е наред. Ти излез и избий двама-трима, а аз ще направя пуканки.“
Заключвам след него. Гледам го как пъргаво скача от верандата и поема към дърветата. На запад, по посока на магистралата, където, както е известно, обича да се навърта дивеч — елени… зайци… Хомо сапиенс…
Хуквам да претършувам стаите. След четириседмичен домашен арест човек мисли, че е огледал всичко и навсякъде.
Какво откривам? Нищо. И твърде много.
Албуми със снимки. Ивън, като новороден в болницата с раирана шапчица. Ивън, прохожда и бута пластмасова косачка. Петгодишният Ивън седи на едно пони. Десетгодишният Ивън на трактора. Дванайсетгодишният Ивън с бейзболен екип…
Както и останалата част от семейството му, включително Вал — откривам я веднага. Гледката на момичето, починало в неговите ръце, момичето, чиито дрехи съм обличала, събужда със страшна сила спомена за кошмара. Снимките пред коледната елха, около тортата за рожден ден, на излет из планината… ме стискат за гърлото: край на коледните елхи, тортите за рожден ден, семейните излети и безброй други неща, които някога сме приемали за даденост. Всяка снимка е като камбанен звън, отброяващ часовете до края на нормалното.
И тя е на някои от снимките. Лорън. Висока. Стройна. О, и руса. Разбира се, каква друга да е. Двамата са чудесна двойка. На повечето снимки тя не гледа в камерата, а гледа него. Не по начина, по който аз бих погледнала Бен Периш — плахо, някъде край очите. Тя гледа Ивън яростно, сякаш казва: „Този ли? Мой си е!“
Оставям албумите. Параноята ми понамалява. Имал меки длани! Че какво, лошо ли е? Стъквам буен огън в камината, за да сгрея стаята и отпъдя сенките, струпали се около мен. Пръстите му миришели на барут, след като посетил гроба. И какво от това? Малко ли диви животни скитат? Няма да ми каже „бях на гроба… и изскочи едно бясно куче… та, застрелях го“.
Толкова време ме лекува, пази ме, помага ми.
Каквото и да си кажа, не мога да се успокоя. Пропускам нещо. Нещо важно. Крача напред-назад пред камината и треперя, въпреки буйните пламъци. Това е като да те сърби, а да не можеш да се почешеш. Има нещо. Но знам, че и да обърна къщата, пак няма да открия улики.