Момент, Каси! Ти май не провери навсякъде. Не погледна там, където той най-малко очаква да погледнеш.
Хуквам към кухнята. Няма време. Грабвам едно дебело яке от закачалката до вратата, фенерчето от шкафа, мушвам Люгера в колана и излизам навън. Студът хапе. Небето е ясно, дворът е окъпан в звездна светлина. Опитвам се да не мисля за космическия кораб на няколкостотин километра над главата ми и се затичвам към плевнята. Не включвам фенерчето, докато не вляза вътре.
Мирише на стар тор и спарено сено. Чувам драскане от крачка на плъхове, тичащи по прогнили дъски над мен. Обхождам с лъча празните ясли, пръстения под и сеновала над плевника. Не зная какво търся, но търся. Във всички филми на ужасите плевните са места, където откриват неща, които не търсят, а после съжаляват, че са ги намерили.
Аз намирам това, което не търся, под купчина овехтели одеяла, струпани в дъното. Нещо дълго и тъмно проблясва в снопа на прожектора. Не го пипам. Само отмятам одеялата.
Моят M16.
Знам, че е моят. Виждам инициалите си върху приклада, К.С. Издълбах ги един следобед, докато се спотайвах в палатката си. К.С., което май трябва да значи „Каси Смахнатата“.
Простих се с него в разделителната лента на магистралата, след като Заглушителят стреля по мен откъм гората. В паниката го изтървах и не успях да го прибера. Сега е тук, в плевнята на Ивън Уокър. Най-добрият ми приятел е пак с мен.
„Знаеш ли по какво ще познаеш врага си, Каси?“
Отстъпвам назад. Бягам, защото събужда страшни спомени. Движа се към изхода заднешком с лъча на фенерчето, прикован в дулото му.
След което се обръщам и се блъскам в бетонния гръден кош на Ивън.
55.
— Каси? — казва той и ме сграбчва, за да не падна. — Какво правиш тук?
Поглежда през рамото ми към плевнята.
— Стори ми се, че чух шум.
Тъпо. Сега ще иде да провери. Но за друго не се сетих в първия момент. За да съм жива в следващите пет минути, трябва да мисля, преди да издрънкам глупостите, които спонтанно са ми хрумнали. Сърцето ми бие лудо. Чак ушите ми звънят.
— И си решила, че…? Каси, нямаш работа навън през нощта.
Кимам и се насилвам да го погледна в очите. Ивън Уокър, Орловото Око.
— Знам, че е глупаво. Но те нямаше дълго време и…
— Дебнах един елен.
Стои като голяма, Ивънообразна сянка пред мен, въоръжена сянка на фона на един милион слънца.
„Елен! Как ли не, вярвам ти.“
— Да се прибираме, а? Умирам от студ.
Той не се мърда. Гледа в плевнята.
— Проверих — казвам аз, опитвайки се да звуча естествено. — Плъхове.
— Плъхове?
— Да. Плъхове.
— Чула си плъхове? В хамбара? Чак от къщата?
— Не. Как бих могла да ги чуя чак оттам! — Едно театрално врътване би било по-уместно в случая от нервния смях, който се изплъзва от устата ми. — Бях на верандата, излязох за малко въздух.
— И си ги чула от верандата?
— Бяха едрички. — Закачлива усмивка. Или поне си мисля, че е това, докато го тегля към къщата. Все едно дърпам бетонен кол. Ако влезе в обора и види автомата с мен е свършено. Защо го оставих открит, по дяволите?
— Ивън, няма нищо. Хвана ме страх и толкова.
— Добре.
Той затваря хамбара и тръгваме към къщата. Ръката му е на раменете ми. Сваля я чак на верандата.
Давай, Каси! Скок вдясно, Люгера, с две ръце, коленете присвити и плавно дърпаш спусъка. Плавно, не рязко. Давай!
Влизаме в топлата кухня. Възможността е изпусната.
— Не виждам елен — казвам аз.
— Няма.
Окача пушката на стената и смъква якето си. Бузите му са алени от студа.
— Да не си стрелял по друго — питам аз. — И да ми се е счул изстрела.
Той поклаща глава.
— Не съм стрелял по нищо.
Духа на ръцете си. Следвам го в хола, където той се навежда пред камината, за да се сгрее. Стоя до дивана, зад гърба му.
Втората ми възможност да го убия. Ще го уцеля, тъй като съм съвсем наблизо. Трябва само да си представя главата му като празна консерва или кочан, тъй като по това съм се упражнявала.
Вадя пистолета от колана си.
След това, което открих в хамбара, нямам кой знае какъв избор. Същото е като под колата на магистралата: крий се или действай. Да се преструвам, че всичко е наред, няма да доведе до нищо. Ако го гръмна в тила, със сигурност ще променя нещо. Но ако е невинен? Войникът с разпятието още ми тежи на съвестта.
Ще действам открито, докато съм с пистолет в ръка.
— Трябва да ти призная нещо — казвам аз. Гласът ми е несигурен. — Излъгах за плъховете.