— Намерила си автомата.
Не пита, казва.
После се извръща. С гръб към огъня. Лицето му е в сянка. Не виждам изражението му, но тонът му е спокоен.
— Намерих го преди няколко дни на магистралата. Спомних си разказа ти и като видях инициалите, реших че е твоя.
Мълча. Звучи логично. Само дето не очаквах толкова бързо обяснение.
— Защо не ми каза? — питам най-сетне аз.
Той свива рамене.
— Канех се. Сигурно съм забравил. За какво ти е този пистолет?
„О, за нищо, канех се да ти пръсна черепа. Мислех те за Заглушител, човекоизменник или нещо от този род. Ха-ха!“
Гледам как се е вторачил в пистолета и ми иде да се разрева.
— Трябва да си вярваме — хълцам аз. — Нали!
— Да — казва той, приближавайки се към мен. — Това и правим.
— Но как… как да повярвам на непознат? — питам аз.
Той е вече до мен. Не посяга към пистолета. Посяга към мен, с поглед. А аз искам да ме улови, преди завинаги да съм загубила онзи Ивън, когото мислех, че познавам и който ме спаси, за да спаси себе си. Той е всичко, което имам сега. Той е сламката, в която съм вкопчена. Помогни ми, Ивън. Не ме оставяй да падна. Не ме оставяй да загубя най-истинското в мен — човешкото.
— Не можеш да повярваш насила — тихо отговаря той. — Но можеш да си позволиш да вярваш.
Кимам, взирайки се в очите му. Толкова топли, като шоколад. И толкова печални. Дявол да го вземе, как може да е тъй дяволски красив? И как може аз тъй безславно да съм хлътнала? Нима вярата ми в него не е като вярата на Сами, който подаде ръка на един непознат войник? Странно, но очите на Ивън са като на Сами — горят с един трескав въпрос: ще има ли край всичко? Въпрос, на който извънземните отговориха с безцеремонно „не“. А ако и аз отвърна така? А?
— Искам да вярвам. От душа.
Не знам как е станало, но пистолетът вече е у него. Той ме улавя за ръка и ме води до дивана. Оставя Люгера върху „Да обичаш като луд“, сяда до мен — долепен до мен — и подпира лакти на коленете си. Потрива големите си ръце, сякаш още са студени. А не са, нали току-що държах дланите му!
— Бях решил да остана тук — казва той. — По много причини. Докато не срещнах теб. — Щраква с пръсти, защото не може да се изрази както трябва. — Знам, че не си длъжна да ми бъдеш утеха, но… — Обръща се и ме сграбчва за ръцете. Малко съм уплашена. Стиска яко, а очите му плават в сълзи. Сякаш го държа да не се сгромоляса в пропаст.
— Толкова съм се лъгал — казва той. — Преди да се появиш, мислех, че за да издържа, трябва да има нещо, за което да живея. Сега живея, защото имам нещо, за което съм готов да умра.
VIII: Духът на мъстта
56.
Светът пищи.
Всъщност, пищи само леденият вятър в отворения люк на хеликоптера. В разгара на Чумата, когато хората мряха със стотици на ден, се случваше да хвърлят полуживи на кладата на смъртта в бежанския лагер. Писъците им не бяха обикновен звук. Те раздираха не само слуха, но и сърцата на живите.
Има неща, които човек не може да забрави. Те не принадлежат на миналото. Те принадлежат на нас.
Светът пищи. Изгарят го жив.
През прозорците на хеликоптера се виждат пожарите, кехлибарени петна върху мастиления фон. С приближаването ни към града стават все повече и повече. Не са погребални клади. Подпалени са от мълнии, а есенните ветрове са пренесли тлеещите въглени в нова хранителна среда, защото килерът е претъпкан, храна за пожари има предостатъчно. Светът ще гори с години. Ще гори, докато остарея като баща ми. Ако живея толкова.
Летим в бръснещ полет на десетина метра над короните на дърветата, почти безшумно, благодарение на някаква нова технология и доближаваме центъра на Дейтън от север. Вали слаб сняг и блещука под нас като златни ореоли около огньовете, разпръсквайки светлина, която не служи никому.
Отлепям чело от прозореца и виждам Катализатора на отсрещния ред седалки. Гледа ме. Вдига два пръста. Кимам: след две минути ще скачаме. Слагам лентата на челото си и намествам окуляра пред лявото си око.
Катализатора сочи Малката. Седнала е до мен. Нейният окуляр все се мести. Затягам ремъка му, тя ми благодари с жест, а мен нещо ме стяга в гърлото. Седемгодишна е. Боже, Господи. Навеждам се и крещя в ухото й:
— Плътно до мен, ясно ли е!
Малката се усмихва и кима с глава към Катализатора. Плътно до нея, не до мен. Разсмивам се. Малка, но не е никак глупава.
Над реката сме, носим се на педя от повърхността. Катализатора проверява за хиляден път оръжието си. До нея Флинтстоун нервно потропва с крак, взрян напред и загледан в нищото. Дъмбо рови из санитарната си чанта, а Портокала скришом лапва един бонбон.