В дъното — Кекса с наведена глава и ръце, скръстени в скута му. Резник му измисли това име, защото бил мек и сладък. Според мен не е нито едното, нито другото. Катализатора стреля по-добре, но и Кекса сваля шест мишени за шест секунди!
Да, Зомби. Мишени. Шперплатови силуети. Ще стреля ли така добре, когато силуетите се превърнат в живи хора? А ние как ще стреляме?
Невероятно. Ние сме авангард. Седем деца, които само допреди шест месеца бяха… просто деца. Сега трябва да победим враг, унищожил седем милиарда от земното население.
Катализатора ме гледа. Става от мястото си, докато хеликоптерът се снижава и прикляка до мен. Слага ръце на раменете ми и изкрещява в лицето ми:
— Помни кръга! Няма да умрем!
Спускаме се към мястото на десанта като камък. Хеликоптерът не каца, а виси на педя над замръзналата трева, докато скачаме. През отворения люк виждам как Малката се мъчи да откопчее колана си. Успява и скача преди мен. Аз съм последният. Пилотът поглежда през рамо и вдига палец. Отвръщам му със същото.
Хеликоптерът се изстрелва като ракета в нощното небе, прави остър завой на север, черният му корпус бързо се слива с тъмните облаци и изчезва в тях.
Перката му е отвяла снега от поляната в малкия крайречен парк. Снежинките бързат да наваксат, като сърдито кръжат около нас. Внезапната тишина след писъка на вятъра е оглушителна. Право пред нас се издига огромна човешка сянка: паметник на ветеран от Корейската война. Вляво от статуята е моста. През него, десет пресечки на югозапад, е бившата съдебна палата, в която няколко трансформирани са струпали малък арсенал от автоматично оръжие, гранатомети и ракети „Стингър“ — по данни от профила на един трансформиран, заловен при операция „Блудният син“. Тук сме заради стингърите. Трябва да ги обезвредим, защото залповете им са на път да унищожат военновъздушните ни сили.
Мисията ни е двойна: да обезвредим или пленим всички военни средства, и да ликвидираме трансформираните.
С което ще ликвидираме и скрупулите си.
Катализатора води, тя вижда най-добре. Край статуята, по моста и сме на отсрещната страна. Флинт, Дъмбо, Портокала, Кекса и Малката, аз съм най-отзад. Промъкваме се между изоставените коли, които сякаш изскачат от бялата завеса на снега, ненужни и ръждясали. Някои са със счупени прозорци, надраскани с графити и претършувани за ценности. Но кое ли е ценно вече? Малката подтичва пред мен с бебешките си крака — тя е ценна. Най-ценното от идването на извънземните е един урок: че вещите не са важни. Онзи, който е притежавал онова БМВ, е загинал също така безславно като собственика на ей тази скромна КИА.
Спираме малко преди булевард Патерсън, до южния край на моста. Пропълзяваме край смачканата броня на един джип и оглеждаме пътя. Снегът ограничава видимостта до около половин пресечка. Няма да стигнем бързо. Поглеждам часовника си. Четири часа, докато дойдат да ни приберат.
Един камион-цистерна е изоставен точно на кръстовището и ни пречи да огледаме левия тротоар. Не виждам, но знам от брифинга преди мисията, че там има четириетажна сграда, евентуално със стрелци. Махам на Катализатора да се движи вдясно и под прикритието на камиона се промъкваме напред.
При предната му броня тя изведнъж спира и заляга. Залягаме и ние, а аз пропълзявам най-отпред.
— Какво видя? — питам я шепнешком.
— Трима души. На „два часа“.
Взирам се през окуляра към сградата от другата страна. През пухкавата пелена на снега виждам три светещи зелени петна, които се клатят по тротоара и нарастват с приближаването си до кръстовището. Първата ми мисъл е: майко мила, тези окуляри наистина действат! А втората — майко мила, трансформирани. Идват право към нас!
— Патрул? — питам аз Катализатора.
Тя свива рамене.
— Сигурно са забелязали хеликоптера и идват да проверят.
Тя лежи по корем, държи ги на мушка и чака заповед за стрелба. Зелените петна растат и са вече на отсрещния ъгъл. Трудно ми е да различа телата им под зелените маяци върху раменете им. Странен и шокиращ ефект, сякаш главите им са обвити с въртелив, сменящ цветовете си зеленикав огън.
Рано е. Само, ако тръгнат да пресичат.
До мен Катализатора си поема дълбоко дъх, задържа го и чака заповедта ми. Търпеливо, сякаш може да изкара така с години. Снегът се стеле по рамене й, полепва по тъмните й коси. Върхът на носа й е поруменял. Времето тече бавно. Ами ако са повече от трима? Издадем ли се към нас могат да се спуснат стотици от десетки места. Рискуваме или чакаме? Дъвча долната си устна и мисля.