— Ще ги гръмна, спокойно — казва тя, явно не разбрала причината за колебанието ми.
Зелените петна отсреща не мърдат. Скупчени са, сякаш разговарят. Не личи дали гледат насам, но съм сигурен, че не ни виждат. В противен случай щяха да ни подгонят, да открият огън, да залегнат… да направят нещо. Имаме две предимства: елемента на изненада и Катализатора. И да пропусне с първия изстрел, ще ги довърши със следващите. Фасулска работа.
Тогава — какво чакам?
Катализатора сигурно си задава същия въпрос, защото ме поглежда и шепнешком пита:
— Зомби? Какво става?
Инструкцията? Да ги унищожа. Инстинктът ми? Да не прибързвам. Нека нещата следват своя естествен ход.
С което се оказвам между чука и наковалнята.
Един удар на сърцето, преди ушите ни да запищят от трясъка на едрокалибрено оръжие и тротоара на педя от нас да се разлети като облак от мръсен сняг и разпрашен бетон. Което страшно ме улеснява в решението ми. Думата излита, сякаш отскубната от дробовете ми:
— Огън!
Куршумът на Катализатора потъва в една от клатещите се зелени светлини и тя примигва. Друга светлина се надига вдясно. Катализатора обръща цевта към мен, аз отскачам, за да не преча и втората светлина примигва като първата. Третата се смалява, докато се отдалечава в посоката, от която е дошла.
Скачам на крака. Не трябва да я изпускам!
Катализатора ме сграбчва за китката и ме дърпа долу.
— По дяволите, Катализатор, какво правиш!
— Това е капан. — Сочи към изкъртеното петно в бетона. — Не чу ли? Изстрелът не дойде от тях. Стреляха оттам. — Тя посочва с глава сградата отсреща. — От лявата ни страна. И съдейки по ъгъла — стреляха отвисоко, може би от покрива.
Аз клатя глава. Стрелец на покрива? Как е разбрал, че сме тук и защо не е предупредил останалите? Могъл е да ни види, докато се промъквахме по моста. Но вместо да стреля тогава, стреля сега, когато сме скрити. Няма логика.
Катализатора продължава, сякаш чете мислите ми:
— Объркал се е.
Кимам. В този хаос… Възможно е.
— Как ни е видял? — питам аз.
Тя поклаща глава.
— Сигурно с уред за нощно виждане.
— В такъв случай с нас е свършено. Един куршум и няколко тона бензин ще гръмнат. Ще стреля по цистерната.
Катализатора свива рамене.
— Не става с куршум. Става само по филмите.
Тя ме гледа. Очаква заповедта ми.
Заедно с останалите от взвода.
Обръщам се назад. Очите им са вперени в мен, искрящи от снега и опулени в тъмното. Малката се тресе като лист — или от студ, или от ужас. Флинт е смръщен, но единствен изрича онова, което всички мислят:
— Капан. Май трябва да се връщаме.
Примамливо, но самоубийствено. Ако снайперистът на покрива не ни гръмне, ще го направят подкрепленията.
Отстъплението не решава въпроса. Нито настъплението. Както и стоенето. Няма решение.
Бягаш — умираш. Стоиш — умираш.
— Като стана дума за нощно виждане — скърца със зъби Катализатора — можеха да помислят, преди да ни пратят на нощна мисия. Сега сме съвсем слепи.
Взирам се в нея. „Съвсем слепи.“ Бог да те благослови, Катализаторе!
Махам на останалите да се доближат и им шепна:
— В другата пресечка, отдясно, зад една офис сграда, има гараж. — Или трябва да има според картата. — Качвате се на третия етаж. По двойки: Флинт с Катализатора, Кекса с Портокала и Дъмбо с Малката.
— Ами ти? — пита Катализатора. — Ти с кого?
— Аз сам — казвам. — Нали съм Зомби!
Усмивка. Дългоочакваната!
57.
Соча насипа, който се спуска до реката.
— Промъквате се оттам — казвам на Катализатора. — Без да ме чакате.
Тя поклаща глава смръщено. Сега е мой ред да се разсмея:
— Стига с това кисело изражение! Ще те науча да се усмихваш, помни ми думата.
Никаква реакция.
— Няма да стане, сър!
— Имаш нещо против ли?
— Първото, с което се простих, беше усмивката.
Снегът и тъмнината я поглъщат. След нея и останалите. Чувам как Малката тихичко подсмърча, докато Дъмбо й обяснява:
— И като чуеш „бум!“, тичаш с все сила, ясно ли е?
Клякам до резервоара за гориво на камиона и се моля наум да е пълен, или още по-добре — полупразен, защото изпаренията гърмят най-добре. Опасно е да възпламеня цистерната, но от взрива в резервоара ще се взриви и тя. Надявам се.
Капачката е замръзнала. Блъскам я с приклада на автомата, стискам я с две ръце, напъвам с все сила и въртя. Изпуква и се развива с галещо ухото съскане. Ще имам на разположение десет секунди. Да броя ли? Как не, подробности. Вадя щифта на гранатата, пускам я в гърловината на резервоара и хуквам по склона. Снежните камшиците ме шибат през лицето. Спъвам се в нещо и се претъркулвам. Спирам чак долу, като удрям главата си в плочите на крайбрежната алея. Виждам снега, който се върти около мен, усещам мириса на реката и чувам глухо „ууп“. Цистерната подскача половин метър във въздуха и разцъфва като великолепно огнено кълбо, което се отразява в падащия сняг, превръщайки го в минивселена от трепкащи слънчица. Изправям се и хуквам нагоре по склона. Взводът не се вижда никъде. Лъхва ме гореща вълна, защото съм вече до камиона. Той все още е цял, цистерната му не е гръмнала. Да хвърля втора граната? Или да бягам? Снайперистът е заслепен и не ме вижда. Но ефектът няма да трае дълго.