— Тук сме добре. Траем си и чакаме хеликоптера.
— В случая е важно само едно мнение, редник Флинт — казвам му.
— Да поискаме ли от Портокала мнение за мнението ти?
— Флинтстоун — казва Катализатора. — Споко. Зомби е прав.
— Докато двамата се набутате в засада и ще се окаже, че не е прав.
— След което ме заместваш и правиш каквото искаш. Но не и сега. Дъмбо, поверявам ти Малката. — Стига да я отделим от Катализатора. Вкопчила се е в крака й като пиявица. — Ако не се върнем до половин час, можете да ни отпишете.
При което Катализатора — бидейки Катализатор — казва:
— Как няма да се върнем, бе!
59.
Цистерната догаря. Свит в пешеходния вход на гаража, соча към отсрещната сграда — оранжева в светлината на пожара.
— Влизаме оттам. Третият прозорец отляво с избитите стъкла. Виждаш ли го?
Катализатора кима разсеяно. Умът й е зает с нещо друго. Играе си с окуляра — сваля го и го слага. Няма и помен от предишната й увереност.
— Невъзможният изстрел… — шепне тя. Обръща се към мен. — По какво се разбира кога ставаш „Дороти“?
Клатя глава. Това откъде й хрумна!
— Ние няма да станем „Дороти“ — казвам аз и я потупвам по ръката.
— Откъде си сигурен?
Очите й се стрелкат напред-назад, тревожни, като очите на Танка, преди да превърти.
— Лудите не разбират, че са луди. В своите очи те са съвсем наред. — Очите й са отчаяни, съвсем не такива, каквито са били. — Не си луда. Вярвай ми.
Грешна стъпка.
— Откъде накъде? — хапливо отвръща тя. За пръв път виждам у нея чувства. — Защо трябва да си вярваме — аз на теб… или ти на мен? Ами ако съм от тях, а Зомби?
Най-сетне един лесен въпрос!
— Защото сме проверени. И не светим в зелено, като се погледнем един друг.
Тя задълго се взира мен и казва:
— Жалко, че не играеш шах.
Десетте минути изтичат. Над нас Кекса открива огън по покрива на сградата. Снайперистът моментално отвръща и ние хукваме. Не сме слезли от тротоара и асфалтът избухва пред нас. Разделяме се. Катализатора хуква вдясно, аз вляво и чувам воя на куршум, тънък, като стържене с шкурка, месец преди да съдере ръкава на куртката ми. Едва се удържам да не открия огън — навик от многомесечното ни обучение в лагера. Прехвърлям бордюра и с два скока долепям гръб до успокояващо хладния бетон на сградата. Виждам как Катализатора се подхлъзва на някакъв заледен участък и се просва по лице. Маха ми да не идвам.
— Не!
Един изстрел изкъртва парче бордюр и то бръсва шията й. „Не“ ли? Майната й! Скачам, сграбчвам я за ръката и я повличам към сградата. Край мен профучава втори изстрел, но вече сме до стената.
Тя кърви. Раната блещука, черна на светлината на пожара. Тя ми маха с ръка: давай, върви! Промъкваме се покрай стената и през счупеното стъкло скачаме вътре в сградата.
Нямаше и минута, докато прекосим улицата. Стори ми се като часове.
Това в което се намираме, някога е било луксозен бутик. Многократно разграбван, пълен с празни рафтове и счупени закачалки, зловещи обезглавени манекени и плакати с неестествено сериозни момичета. Надписът над щанда гласи: „ЛИКВИДАЦИЯ“.
Катализатора се е свила в един ъгъл с добър обзор към прозорците и вратата, водеща към вътрешността на сградата. Притиска с ръка врата си. Ръката й е обляна в кръв. Искам да погледна. Не ми дава. Настоявам.
— Стига глупости, дай да видя.
Съгласява се. Само е охлузена, нещо между прорез и драскотина. Изравям от витрината един шал, тя го свива на топка и притиска раната. Кимва към съдрания ми ръкав.
— Ти ранен ли си?
Клатя глава и присядам на пода до нея. Задъхани сме. Главата ми плава в адреналин.
— Не че ми влиза в работата, но като снайперист този е кръгла нула.
— Три изстрела и нищо. Слаба работа.
— Ами, три. Много повече! — поправям я аз. — Сума ти пъти стреля и само дето одраска Малката.
— Аматьор.
— Може и такъв да е.
— Сигурно.
— Не свети в зелено и не стреля добре. Сигурно е самотник, пазещ се от онези, за които и ние сме дошли. Уплашен до смърт и върши глупости.
Не казвам „като нас“. Вече съм сигурен само в един от нас.
Навън Кекса продължава да дразни снайпериста. „Дум-дум-дум“, тишина, „дум-дум-дум“. Снайперистът му отговаря всеки път.
— Тоя ще го очистя за нула време — казва мрачно Катализатора.
Думите й са малко стряскащи.
— Нали не свети, как ще го убиваме?
— Как! — Дърпа автомата в скута си. — Ей с това.
— Хм. Мислех, че мисията ни е да спасим човечеството.