Тя ме изглежда странешком.
— Шахът, Зомби, е игра, в която се защитаваш от ходове, които още не са направени. Има ли значение дали свети или не? Че не успя да ни гръмне, а можеше? Ако две неща са еднакво вероятни, но взаимно изключващи се, кое е по-важно? На кое от двете ще заложиш живота си?
Кимам, но не мога да схвана нищо.
— Искаш да кажеш, че може и да не свети, но да е заразен, така ли?
— Казвам, че ако ни е мил живота, трябва да действаме, все едно че е.
Тя изважда ножа си. Трепвам, защото се сещам какво ме пита. За „Дороти“. За какво й е този нож?
— Кое е важно? — пита ме тя замислено. Настъпва ужасна тишина, като пред изригване на вулкан. — Кое е важно, а, Зомби? Винаги съм се ориентирала добре в тази тема. А след идването на извънземните станах дори по-добра. Кое наистина е важно? Майка ми почина първа. Беше лошо, но важното беше, че поне имам баща, брат и малка сестра. След това загубих и тях, но важното беше, че поне аз бях жива. Какво ми трябваше? Храна. Вода. Подслон. Какво друго ти трябва? Другото важно ли е?
Лошо. Всъщност — търпи се, но става зле. Нямам представа какви ги дрънка, но ако превърти сега, работата ми е спукана. Дано другите от взвода са на моя страна. Трябва да я върна в настоящето. Най-добре като я потупам, но знам ли — ако я докосна, може да ме изкорми с този нож.
— Важно ли е, бе Зомби? — Тя се надвесва над мен, като върти ножа из ръцете си. — Важно ли е, че той стреля по нас, а не по тримата трансформирани, при все, че му бяха под носа? Или, че като стреля по нас, не уцели? — Върти бавно ножа. Върхът му се е впил в пръста й. — Има ли значение, че възстановиха електрозахранването? Че под носа на космическия кораб събират оцелели, убиват трансформирани и ги изгарят на конвейер, че ни въоръжават, обучават и ни пращат да доизбием останалите? Кажи ми, че не е важно. Кажи ми, че вероятността те да не са самите те, е незначителна. Кажи ми на кое да заложа живота си.
Кимам пак, но този път вече я разбирам. Разбирам, че се лута в ужасни дебри. Клякам до нея и я поглеждам в очите.
— Нямам представа какъв е този и не разбирам от извънземни, но разбрах от командира защо не ни пипат. Мислят ни за безопасни игли.
Тя замята бретон и казва:
— Той пък откъде знае какво мислят?
— От „Страната на чудесата“. Разчели са техни профили.
— Дрън-дрън — казва тя. Кима рязко. Очите й трескаво скачат между лицето ми и заснежената улица. — „Страната на чудесата“ е извънземна програма.
— Именно. — Не й противореча, трябва да я успокоя. — Права си. Нали знаеш, намерили са я, като са превзели базата. Била скрита някъде…
— Ако е така, Зомби, но дали е така? — Тя замахва с ножа към мен. — Възможност, толкова валидна, колкото и другите. А възможностите са важни. Вярвай ми, Зомби, аз разбирам кое е важно. Досега играех на „сляпа баба“. Време е за шах. — Тя подхвърля ножа, за да го завърти и ми го подава с дръжката към мен. — Махни го.
Не зная какво да кажа и гледам тъпо.
— Импланта, Зомби. — Бута ме по гърдите. — Трябва да ги извадим, ти моя и аз твоя.
Прокашлям се.
— Не бива. — Мъча се да измисля логичен довод. — Нали, ако не успеем да се върнем в парка, трябва да ни открият някак си.
— Дявол да го вземе, Зомби, ти май не ме чу добре! Ами ако „те“ не са „ние“? Ако „те“ са си просто „те“? Ако всичко е било лъжа?
Идва ми малко в повече. Но удържам. Засега.
— Дрънкаш глупости. Ще ни обучават, въоръжават… за да ни хвърлят срещу самите себе си! Хайде, имаме работа. И не забравяй, че съм ти взводен командир.
— Добре. — Вече е съвсем спокойна. Толкова хладна, колкото аз съм разгорещен. — Ще го махна сама.
Навежда се и посяга с ножа към тила си. Избивам го от ръката й. Писна ми.
— Редник, легни!
Хвърлям ножа някъде надалеч в мрака и скачам на крака. Целият треперя, включително и гласът ми.
— Не искаш да рискуваш? Добре. Стой тук, докато се върна. Или, още по-добре, просто ме гръмни. Кой знае, може и аз да съм трансформиран. Като ме пречукаш, се върни в гаража и довърши останалите. Пусни един куршум в черепа на Малката. Защо не! И тя може да е враг, знаеш ли? За по-сигурно й пръсни тиквата! Няма друг начин, нали? За да не те убият, избий всички.
Катализатора стои. Дълго време мълчи. Снегът нахлува на талази през зеещото стъкло. Жаравата от догарящия камион прави снежинките да изглеждат пурпурни.
— Казваш, че не играеш шах, а Зомби? — пита тя. Придърпва автомата в скута си. Пръстът й е на спусъка. — Обърни се с гръб!
Ясно, изперкала е. Търся нещо, което поне бледо да наподобява убедителен аргумент, но не ми идва наум нищо.