— Казвам се Бен.
— Тъпо име. Зомби е по-добре — изстрелва тя на секундата.
— А ти как се казваш? — Просто за да не сменям темата.
— Това е от нещата, които не са важни. Поне от доста време насам. — Пръстът й бавно гали спусъка. Съвсем бавно. Хипнотизиращо.
— Имам идея. Ще ти извадя чипа. Но ме оставяш жив. Става ли? — Искам да я спечеля. Един изперкал Катализатор е сто пъти по-опасен от врага. Вече си представям как главата ми се разлита на парчета, като шперплатовите мишени на стрелбището.
Тя вдига глава и ъгълчето на устните й потрепва в — почти, но не съвсем — усмивка:
— Шах.
Отвръщам й с най-ослепителната усмивка от арсенала на Бен Периш, онази, с която постигах всичко. Наистина всичко, няма защо да скромнича.
— „Шах“ в смисъл „да“ или искаш ми дадеш урок по шахмат?
Тя оставя автомата, навежда се и отмята коприненочерната си коса встрани.
— И двете.
„Дум-дум-дум“, чуват се изстрелите на Кекса. И отговорите на снайпериста. На фона на този припрян дует коленича до Катализатора и изваждам ножа си. Жал ми е за нея, ще направя, каквото иска. Стига да не посяга на мен и взвода. Но си мисля: та тя може да иска всичко! Ами ако поиска да й отворя черепа?
— Спокойно, Зомби — казва тя, тихо и равно. Пак е такава, каквато си я знам. — Ако имплантите не са наши, то е най-добре да не са в нас. А ако са наши, д-р Пам винаги може да ги върне на мястото им, като се приберем. Съгласен ли си?
— Шахмат.
— Шах и мат — поправя ме тя.
Шията й е дълга и красива. И много студена, докато я опипвам, за да открия характерната подутина. Ръката ми трепери. Един каприз. Който вероятно ще ми струва военен съд и доживотно белене на картофи. Но поне ще съм жив.
— По-леко — шепнешком казва тя.
Поемам дълбоко дъх и прокарвам върха на острието по един малък белег. Кръвта бликва, стряскащо червена върху млечнобялата й кожа. Тя изобщо не трепва, но все пак питам:
— Боли ли?
— Не, приятно ми е!
Опитвам се да изчопля импланта с върха на острието. Тя тихо изстенва. Малкото топче залепва към метала. Перла, обвита в алена капка кръв.
— Е — пита тя, като се обръща. Почти-усмивката й е почти там. — Как беше?
Не казвам нищо. Не мога. Защото съм онемял. Ножът пада от ръката ми. Гледам я от две крачки, но не виждам лицето й. Няма го. Не се вижда през окуляра.
Върху раменете на Катализатора пламти ярък зелен огън.
60.
Първата ми реакция е да махна окуляра, но не го правя. Парализиран съм. После отвратен. После паникьосан. Накрая объркан. Главата на Катализатора свети като коледна елха. Може да се види от километри. Зеленият огън искри и се върти. Толкова ярък, че прогаря ретината ми.
— Какво има? — пита тя. — Нещо станало ли е?
— Ти светна. След като извадих импланта.
Взираме се един в друг задълго. Тя казва:
— Нечистото свети в зелено.
Аз вече съм на крака, автоматът е в ръцете ми. Отстъпвам към вратата. Навън, в оглушителната тишина на снега, Кекса и снайперистът продължават да си разменят изстрели. „Нечистото свети в зелено.“ Катализатора не посяга към автомата си. През дясното ми око изглежда съвсем нормална. През лявото е като бенгалски огън.
— Помисли добре, Зомби — казва тя. — Помисли. — Вдига празните си ръце, издраскани и охлузени от падането, едната със засъхнала кръв. — Светнах, след като извади импланта. Окулярите не показват трансформирани. Те показват отсъствие на имплант.
— Глупости, Катализатор! А при ония тримата защо светнаха? Щяха ли да светнат, ако не бяха трансформирани?
— Знаеш много добре защо. Но не го приемаш. Светеха не защото бяха трансформирани. Бяха като нас, просто не бяха маркирани.
Тя се изправя. Боже, толкова е дребна, като дете… Но тя си е дете! През едното око — нормално. През другото — кълбо от зелени пламъци. Коя от двете е? И какво е?
— Взимат ни. — Тя пристъпва към мен. Вдигам автомата. Тя спира. — Маркират ни. Учат ни да убиваме. — Още една стъпка. Насочвам цевта към нея. Не в нея, но към нея. Да има едно наум. — Всеки, който не е маркиран, свети в зелено и когато те се защитават или нападат, стрелят по него. Както направи този снайперист. Което доказва, че врагът са те! Не разбираш ли? — Още една стъпка. Дулото ми е насочено право в сърцето й.
— Спри — моля я аз. — Моля те, Катализатор. — Едно чисто лице и едно в пламъци.
— Докато избием всички немаркирани.
Още една стъпка. Сега е пред мен. Дулото на автомата докосва гърдите й.
— Това е Петата вълна, Бен.
Поклащам глава.
— Няма Пета вълна! Няма! Командирът каза…