— Командирът излъга.
Тя посяга с кървавите си ръце и издърпва автомата ми. А аз пропадам в една странна Страна на чудесата, в която горе е долу, истината е лъжа и врагът има две лица, моето и неговото. Онова, което ме спаси, което плени сърцето ми и го превърна в бойно поле. Тя сгушва ръцете си в моите и произнася смъртната ми присъда:
— Бен, НИЕ сме Петата вълна.
61.
„НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО.“
Всичко е било лъжа. „Страната на чудесата“. „Кемп Хейвън“. Самата война.
Как лесно са ни излъгали. Детински лесно — въпреки всичко, което бяхме преживели. Или може би именно затова.
Прибраха ни. Изтриха съзнанието ни. И ни заредиха с омраза и коварния дух на мъстта.
За да ни изпратят отново навън.
Където да унищожим и последните от нас.
Шах и мат.
Гади ми се. Катализатора стои до рамото ми, докато повръщам върху някакъв паднал на земята плакат: „Бъди в крак с модата!“
Изправям се, олюлявайки се. Усещам как хладните й пръсти опипват шията ми. Чувам я да казва, че всичко ще е наред. Махам окуляра, за да спра зеления пламък и върна на Катализатора истинското й лице. Тя е Катализатора и аз съм аз, само дето не съм сигурен за смисъла на това „аз“. Не съм това, което мислех, че съм. Нито пък светът е това, което мислех, че е. Което може би означава:
Светът вече е техен, ние сме излишните.
— Не можем да се върнем — задавено казвам аз. Тя ме дълбае с поглед и опитва шията ми.
— Не, не можем. Но можем да продължим напред. — Подава ми автомата. — Като за начало, можем да очистим онзи кучи син на горния етаж.
Не и преди да е извадила импланта ми. Боли повече, отколкото очаквам, но по-малко, отколкото заслужавам.
— Няма защо да се укоряваш — казва ми Катализатора, докато чопли с ножа. — Те заблудиха всички ни.
— А тези, които не успяха да измамят, обявиха за „Дороти“. И ги ликвидираха.
— И колко други… — казва тя ядосано. А пред очите ми изниква хангара за обработка на трупове. Двата комина, бълващи черен и сив дим. Камионите, натоварени със стотици тела, всеки ден. Хиляди всяка седмица. И автобусите, влизащи цяла нощ, всяка нощ, пълни с бежанци, пълни с ходещи покойници.
— „Кемп Хейвън“ не е военна база — шепна аз, докато струйката кръв си проправя път по шията ми.
Тя поклаща глава.
— Нито пък бежански лагер.
Кимам. Преглъщам отровата, която клокочи в гърлото ми. Знам, че тя чака да го кажа. Има неща, които трябва да се изрекат на глас, за да им повярваме.
— Това е концентрационен лагер.
Казват, че истината била равностойна на свобода. Не е вярно. Няма по-страшен затвор от истината.
— Тръгваме ли? — пита Катализатора. Вече не я свърта.
— Няма да го убиваме — казвам аз. Катализатора ме изглежда с яд: „Това пък сега какво беше!“
Но аз мисля за Крис, вързан за стола зад еднопосочното огледало. Мисля за планините от трупове върху конвейера, който носеше своя човешки товар към горещата, гладна паст на пещта. Достатъчно дълго им бях оръдие.
— Ще го обезвредим и дезактивираме. Заповед. Ясно ли е?
Тя се колебае, но после кимва. Както обикновено, лицето й е безизразно. Дали пак не играе шах? Кекса все още стреля. Боеприпасите му трябва да са на привършване. Време е.
Влизането във фоайето е гмуркане в пълен мрак. Вървим рамо до рамо, плъзгайки пръсти по стените и проверяваме всяка врата, за да открием тази, която води към стълбището. Чува се само дишането ни в застоялия, студен въздух и шляпането на обувките ни през локвите от вмирисана на кисело, полузамръзнала вода. Сигурно е изтекла от някоя спукана тръба. Бутам една врата в дъното на коридора и ме блъсва талаз от свеж въздух. Стълбището.
Спираме на площадката на четвъртия етаж, пред тесните стъпала, водещи към покрива. Вратата е открехната. Чуваме трясъка от изстрелите на снайпериста, но не го виждаме. В тъмното няма как да се разберем с жестове, затова дръпвам Катализатора и долепям устни до ухото й.
— Струва ми се, че е право пред нас. — Тя кима. Косата й ме гъделичка по носа. — Атакуваме.
Тя е по-добър стрелец. Влиза първа. Аз ще стрелям след нея, ако пропусне или я повалят. Упражнявали сме го безброй пъти, но задачата е била да унищожим целта, не да я деактивираме. А и целта не е стреляла по нас. Тя пристъпва напред. Стоя точно зад нея с ръка на рамото й. Вятърът вие в процепа на вратата като агонизиращо животно. Катализатора чака да й дам знак. С наведена глава, дишайки равномерно и дълбоко. Интересно дали се моли, и ако да, дали молитвите ни са в съзвучие. Някак не ми се вярва. Потупвам я по рамото, тя рита вратата и се изстрелва с такава скорост, че преди аз да съм направил и две крачки, тя вече е изчезнала във виелицата; чувам острото „бам-бам-бам“ на автомата й и едва не се препъвам в нея, когато я заварвам, коленичила в мокрия бял килим на покрива. На три метра пред нея снайперистът се е килнал настрана и стиска крака си с една ръка, а с другата се опитва да докопа пушката си. Катализатора стреля пак, този път в ръката му. Безпогрешна е. През снежна пелена. В почти пълен мрак. Той се дърпа като опарен и изпищява стреснато. Потупвам Катализатора по главата, за да й дам знак да спре.