— Легни! — изкрещявам аз на врага. — Не мърдай!
Той се надига и сяда, притискайки посечената си ръка към гърдите си. Сгънат е на две и е обърнат с лице към улицата. Не се вижда какво прави с другата ръка, но забелязвам сребрист проблясък и го чувам да ръмжи:
— Червеи!
И изведнъж изстивам. Познавам този глас!
От него съм бил навикван, подиграван, унижаван, заплашван, руган. Преследвал ме е от сутрин до здрач. Съскал е, крещял е, ръмжал е. По мен и по всички нас.
Резник.
Чуваме го и двамата. И замръзваме. Спираме да дишаме. Да мислим.
Което му дава време.
Време, което се топи, докато той идва към нас — бавно, все едно горивото на космическия часовник, задействан от големия взрив, е на привършване.
Изправя се на крака: седем-осем минути.
Обръща се към нас: поне десет.
Държи нещо в здравата си ръка. Натиска по него с кървавата. Двайсет минути, минимум.
И тогава Катализатора влиза в действие. Изстрелът го уцелва в гръдния кош. Резник пада на колене. Устата му се отваря. Олюлява се и се просва по лице пред нас.
Часовникът възвръща нормалния си ход. Никой не мърда. Никой не казва нищо.
Сняг. Вятър. Сякаш сме сами на върха на планина. Катализатора отива до него и го претъркулва по гръб. Дърпа сребристото устройство от ръката му. Гледам това тестено, сипаничаво, с миши очи лице и хем съм изненадан, хем не съм.
— Тренира ни с месеци, за да ни убие — казвам аз.
Катализатора кима. Вгледана е в дисплея на сребристия уред. Светлината му огрява в лицето й, подсилвайки контраста между млечната й кожа и гарвановочерната й коса. Красива е. Като ангел на отмъщението.
— Той не бе тръгнал да ни убива, Зомби. Просто го принудихме. Но нямаше да е с пушка. — Тя вдига уреда, за да ми покаже дисплея. — Мисля, че щеше да ни убие с ей това.
Горната половина на дисплея е разграфена като координатна мрежа. Във външния ляв ъгъл са струпани малки залени точки. Има и една близо до центъра.
— Взводът — казвам аз.
— А тази самотна точка тук трябва да е Кекса.
— Което означава, че ако не бяхме свалили имплантите…
— Той щеше да знае къде сме — казва Катализатора. — Да ни пресрещне и — край.
Сочи две подчертани числа долу на дисплея. Едното от тях е номера, който получих, след като ме маркира д-р Пам. Другото, предполагам, е номера на Катализатора. Под числата мига зелен бутон.
— Какво би станало, ако го натиснеш? — питам аз.
— Предполагам, че нищо. — И го натиска.
Аз трепвам, но тя е права.
— Бутон за обезвреждане — казва тя. — Няма какво друго да е. Свързан с имплантите ни.
Могъл е, когато поиска, да ни прати на оня свят. Но сценарият явно е бил друг. Какъв?
Катализатора сякаш прочита въпроса ми.
— Ние сме експериментален взвод. Пратили са ни, за да разберат как ще се държим в условия на реален бой. Или това, което за тях е „реален бой“. Резник е бил тук, за да ни следи и настърви. Да ни научи да гоним зелената стръв като послушни малки плъхове. Стреля по нас, за да хукнем след тримата „трансформирани“…
— … и да намразим всичко зелено и светещо.
През снега я виждам като през призрачен бял воал. По веждите й блестят снежинки. Искрят в косите й.
— Изправен е бил пред страхотен риск — казвам аз.
— Не съвсем. Виждал ни е с уреда. В краен случай е могъл да натисне бутона. Но не е мислел за крайни случаи.
— Като свалянето на имплантите.
Катализатора кимва. Изтрива снега, полепнал по лицето й.
— Надали тъпото копеле е очаквало да му се съпротивляваме.
Тя ми подава уреда. Затварям капака му и го мушкам в джоба си.
— Ние сме на ход, сержант — тихо казва тя или снегът приглушава думите й. — Чакам заповед.
Пълня дробове ти си с леден въздух и го изпускам бавно.
— Връщаме се при взвода. Махаме им имплантите…
— И?
— … се надяваме да няма цял батальон от такива като Резник на път към нас.
Обръщам се, за да тръгна. Тя грабва ръката ми.
— Стой! Не можем да се върнем без имплантите.