Трябва ми секунда, за да съобразя. Кимам и изтривам с ръка изтръпналите си устни. Без импланти ще светим в окулярите им!
— Кекса ще ни очисти още преди да сме прекосили улицата.
— Да ги държим в устите си?
Клатя глава. Ами ако ги глътнем?
— Трябва да ги върнем на мястото им. Да се превържем и…
— … да се надяваме да не паднат?
— Да се надяваме, че изваждането не ги е деактивирало… Е? — питам аз. — Май само на надежда се крепи този план.
Ъгълчето на устата й трепва.
— Тя е тайното ни оръжие.
62.
— Това е голяма, ама голяма каша! — ми казва Флинтстоун. — Резник е стрелял по нас?
Насядали сме по бетонния парапет в гаража. Катализатора и Кекса по фланговете държат под око улицата долу. Дъмбо е от едната ми страна, Флинт от другата. Малката между тях притиска глава в гърдите ми.
— Резник е от тях — повтарям му го за трети път аз. — „Кемп Хейвън“ е техен. Ползвали са ни за…
— Стига глупости, Зомби! По-параноична фантасмагория не съм чувал досега! Широкото лице на Флинтстоун е като червено цвекло. Моновеждата му подскача. — Убил си старшия ни инструктор! Който искал да ликвидира нас! Които сме на мисия да убиваме извънземни! Ваша работа, но за мен това е върха. Просто е върха!
Скача на крака и ме заплашва с юмрук.
— Връщам се на мястото за евакуация и чакам да ме приберат. Това вашето е… — Търси подходяща дума, но се задоволява с „глупости“.
— Флинт — казвам аз, басово и уверено. — Седни!
— Луда работа! Ти си превъртял! „Дороти“! Дъмбо, Кекс, вие връзвате ли му се? Не вярвам да му се връзвате.
Вадя сребристия уред от джоба си. Отварям го. Бутам му го в лицето.
— Виждаш ли зелената точка тук? Това си ти. — Плъзгам курсора по екрана и маркирам номера му. Зеленият бутон започва да мига. — Знаеш ли какво ще стане, ако го натисна сега?
Това е едно от нещата, които ви държат будни през нощта, цял живот. Иска ви се да не са се случвали.
Флинтстоун скача и грабва уреда от ръката ми. Можеше и да го стигна, ако не беше Малката в скута ми. Тя ме забави. Единственото, което успях да направя, преди той да натисне бутона, бе да изкрещя: „Не!“
Главата на Флинтстоун се отмята назад, сякаш някой го е ударил в челото. Устата му зейва, очите му се превъртат в орбитите.
Пада като подкосен, като марионетка с прерязани конци.
Малката пищи. Катализатора я дръпва от мен и аз коленича до Флинт. Излишно е, но проверявам пулса му. Мъртъв е. Всъщност, достатъчно е да погледна към дисплея на уреда, който той все още стиска. Към червената точка на мястото на зелената.
— Права си била — казвам през рамо на Катализатора.
Дръпвам уреда от безжизнената ръка на Флинтстоун. Моята се тресе. Паника. Объркване. Но най-вече гняв. Яд ме е на Флинт. За малко да го фрасна в едрата, мазна мутра.
Зад мен Дъмбо пита:
— Какво ще правим сега, сержант?
И той е в паника.
— Сега ще извадиш имплантите на Кекса и Малката.
Гласът му се качва с една октава:
— Аз?!
Моят слиза с една октава:
— Нали си санитар! Катализатора ще извади твоя.
— Добре, но после какво ще правим? Не можем да се приберем. Къде ще идем?
Катализатора ме гледа. Все по-добре разчитам израженията й. Тази полуотворена уста значи, че знае какво ще кажа. Дали наистина? Само тя си знае.
— Няма да се прибереш, Дъмбо.
— Искаш да кажеш — ние няма да се приберем — поправя ме Катализатора. — Ние, Зомби.
Ставам. Отнема ми цяла вечност, докато се изправя. Отивам при нея. Вятърът вее косата й като черно знаме.
— Има още един — казвам аз.
Тя поклаща глава рязко. Бретонът й се полюшва очарователно.
— Фъстъка ли? Зомби, няма как да се върнем за него. Чисто самоубийство е.
— Не мога да го оставя. Дадох обещание. — Искам да обясня, но дори не знам откъде да почна. Как мога да го опиша с думи? Невъзможно е. Това е като да намериш началото на кръга.
Или първото звено на една сребърна верижка.
— Веднъж избягах — казвам най-сетне аз. — За нищо на света няма да го направя втори път.
63.
Ето ви го снега — малки бели бодлички, спускащи се въртеливо надолу.
Ето ви и реката — воняща на фекалии и тленни останки, черна, бърза и безшумна, под облаците, скриващи пламтящото зелено око на кораба-майка.
И ето ви и осемнайсетгодишния футболист от гимназиалния отбор, облечен като войник с мощно полуавтоматично оръжие, дадено му от онези от кораба с яркото зелено око, свит до статуята на един истински войник, бил се и загинал с чист ум и чисто сърце, непокварен от лъжите на враг, който чете мислите му и обръща всичко добро в него в зло и използва надеждата и вярата му, за да го превърне в оръжие срещу собствения му род. Хлапето, което не се върна, когато трябваше, а сега се връща, когато не трябва. Защото обещанията са важни. Сега — повече от всякога.