Хлапето Зомби, което даде обет и ако го престъпи, войната ще свърши. Не голямата война, а важната война — тази в бойното поле на сърцето му.
В парка край реката, в сипещия се сняг.
Чувствам хеликоптера преди да го чуя. Промяната в налягането, лекото барабанене по откритите части от кожата ми. Следвано от ритмичното плющене на перките, когато се изправям несигурно, притискайки с ръка огнестрелната рана в хълбока ми.
— Къде искаш да те прострелям? — запита ме Катализатора.
— Не знам, но не трябва да е краката или ръцете.
Дъмбо, който от работата си в хангара е събрал доста опит с човешката анатомия, каза:
— Застреляй го отстрани. Отблизо. И ето така, отсам, иначе ще го изкормиш.
Катализатора:
— А ако му разкъсам вътрешностите?
— Ще ме погребете, защото ще съм мъртъв.
Усмивка? Не. По дяволите.
После, докато Дъмбо преглеждаше раната, тя попита:
— Колко да те чакаме?
— Не повече от ден.
— Само ден?
— Добре де, два. Ако не се върнем до четирийсет и осем часа, няма да се върнем въобще.
Тя не ми възрази. Но каза:
— Ако не се върнете след четирийсет и осем часа, аз ще се върна за вас.
— Тъп ход, шахматисте.
— Това не е шах.
Черната сянка, ревяща над голите клони на дърветата в парка и мощният пулсиращ ритъм на роторите, като огромно разтуптяно сърце, и леденият въздушен поток, който ме натиска по раменете, докато крача към отворения люк.
Пилотът обръща глава назад, докато се гмуркам вътре.
— Къде ти е взвода?
Свличам се в празната седалка.
— Давай! Давай!
Пилотът:
— Сержант, къде е взводът ти?
Взводът ми отговаря от дърветата с непрекъснат масивен огън. Куршумите плющят и отскачат от бронирания корпус на хеликоптера, а аз крещя колко ми глас държи:
— Давай, давай, давай! — Което си има цена: всяко „давай!“ изтласква от раната кръв, която лъкатуши през пръстите ми.
Пилотът излита, изстрелва се напред и рязко завива вляво. Затварям очи. Давай, Катализатор. Давай.
Хеликоптерът отговаря с дъжд от огън, правейки клоните на сол. Пилотът вика нещо на копилота и хеликоптерът увисва над парка, но Катализатора и взводът ми трябва отдавна да са се изнесли по алеята край тъмния речен бряг. Правим няколко кръга над дърветата и ги смиламе на трески с куршуми, докато останат само пъновете им. Пилотът поглежда назад към трюма и ме вижда проснат на две седалки, с ръка на раната. Дърпа лоста и дава газ. Хеликоптерът се изстрелва към облаците. Паркът е погълнат от бялото нищо на снега.
Губя съзнание. Твърде много кръв. Твърде много. Аха, ето и лицето на Катализатора — не само се усмихва, а се смее на глас. Браво, браво на мен, успях!
Ето го и Фъстъка, но той определено не се усмихва.
Не обещавай, не обещавай, не обещавай! Не обещавай нищо — никога, никога, никога!
— Ще дойда. Обещавам ти.
64.
Събуждам се там, откъдето започна всичко — в болничното легло, превързан и плаващ в море от болкоуспокоителни. Кръгът е затворен.
Трябват ми няколко минути, за да разбера, че не съм сам. Някой седи на стола до стойката със системата. Обръщам глава и виждам първо кубинките му: черни, лъснати до блясък. Безупречната униформа, колосана и изгладена. Издяланото като с длето лице с пронизващи сини очи, които ме дълбаят като свредели.
— Ето, че пак си тук — тихо казва Вош. — Жив, макар и не съвсем здрав. Според лекарите си изкарал голям късмет. Куршумът е влязъл и излязъл, без да причини кой знае какви разкъсвания. Наистина невероятно, като се има предвид, че си били прострелян от толкова близко разстояние.
„Какво ще му кажеш?“
Ще му кажа истината.
— Беше Катализатора — казвам му.
Той вдига глава и ме поглежда странешком, като някаква светлоока птица, оглеждаща апетитна хапчица.
— И защо те простреля, Бен?
„Не можеш да кажеш истината.“
Добре. Майната й на истината. Ще му дам факти.
— Заради Резник.
— Резник?
— Сър, редник Катализатора стреля по мен, защото защитих Резник.
— А защо е трябвало да защитиш Резник, сержант? — Кръстосва крака и обхваща с ръце коляното си. Трудно ми е да го гледам в очите за повече от три-четири секунди.