Острият ъгъл на челюстта му. Безпощадността на сините му очи. Тънките устни, бледи на фона на зачервеното му лице.
— Шекспир. „Венецианският търговец“. Думи на човек от преследвана и презряна раса. Както нашата раса, Бен. Човешката.
— Аз не мисля, че те ни мразят, сър. — Опитвайки се да запазя самообладание в този странен и неочакван обрат в минното поле. Главата ми се върти. Прострелян в корема, обезболен, обсъждам Шекспир с коменданта на един от най-продуктивните лагери на смъртта в човешката история.
— Те показват обичта си по странен начин.
— Те не ни обичат или мразят. Ние просто им пречим. За тях ние сигурно сме обикновени вредители.
— Хлебарки в кухнята им? Прекрасни животни. Жилави, адски трудни за изтребване.
Той ме потупва по рамото. Става ледено сериозен. Ножът е опрял до кокала. Чувствам го. Той върти елегантния сребрист уред в ръката си.
„Нищо няма да стане, Зомби. И ти го знаеш.“
„Добре. Какво предлагаш?“
„Оставаме заедно. И се разправяме с онези в бившата сграда на съда.“
„Ами Фъстъка?“
„Няма да му направят нищо. Стига с тоя Фъстък! Боже, Зомби, има стотици деца, които…“
Да, има. Но съм обещал на едно.
— Това е тежко произшествие, Бен. Много тежко. Заблудата на Катализатора ще я накара да се съюзи с враговете ни. Онези, които имаше за задача да унищожи. Тя ще им издаде военните ни тайни. Изпратили сме три взвода да я обезвредят, но се боя да не е твърде късно. Ако не е прекалено късно, не ни остава друг избор, освен да прибегнем до крайни мерки.
Очите му горят със своя бледосин огън. Той поглежда встрани, а аз почвам да треперя — премръзнал от студ и много, много уплашен.
Какви крайни мерки?
Не повярва, но го залъгах. Все още съм жив. А докато съм жив, има надежда и за Фъстъка.
Той се обръща назад, сякаш току-що си е спомнил нещо.
Мамка му. Почна се.
— А и още нещо. Малко неприятно. Ще спрем обезболяващите ти, за да те анализираме.
— Анализирате? Сър?
— Бойните действия имат странни ефекти, Бен. Влияят на паметта. Както и медикаментите. След около шест часа би трябвало да си вече чист.
„Още не ми е ясно, Зомби. Защо да те ранявам? Кажи, че си избягал от нас и толкова. Няма защо да преиграваме.“
„Трябва да съм ранен, Катализатор.“
„Защо?“
„За да ме лекуват.“
„Защо?“
„За да спечеля време. За да не ме вземат още от хеликоптера.“
„Къде да те вземат?“
Няма защо да питам Вош какво смятат да правят с мен, но все пак питам:
— „Страната на чудесата“?
Той повиква с пръст един санитар, който донася един поднос. Поднос със спринцовка и малко сребристо топче.
— Да. „Страната на чудесата“.
IX: Цвете в дъжда
65.
Заспахме пред камината, а на сутринта се събудих в нашето легло. Впрочем, не нашето. Моето. Леглото на Вал. В леглото съм, но не помня да съм се качвала по стълби, така че сигурно ме е донесъл тук и ме е завил. Само дето той самият не е при мен. Малко се паникьосвам, като разбирам, че го няма. Много по-лесно ми е да подтискам съмненията си, докато е край мен. Докато гледам тези очи с цвят на разтопен шоколад и слушам плътния му глас, който ме обгръща като топло одеяло в студена нощ. „О, ти си такъв безнадежден случай, Каси. Сантиментална като стара мома!“
Обличам се набързо в утринния сумрак и слизам долу. Него го няма, но моят M16 е там, почистен, зареден и подпрян на ламперията. Подвиквам, но нищо. Тишина.
Взимам автомата. Последният път, когато стрелях с него, беше по войника с разпятието.
„Вината не е твоя, Каси. Нито пък негова.“
Затварям очи и виждам баща си, проснат в пръстта, с разкъсани черва, да ми казва „Не, Каси“, точно преди Вош да се приближи и да го заглуши завинаги.
„Вината е негова. Не твоя. Не и на войника с разпятието. А негова.“
Съвсем живо си представям как опирам дулото на автомата в слепоочието на Вош и му пръсвам черепа.
Първо трябва да го намеря. И тогава учтиво да го помоля да не мърда, за да опра дулото на автомата в слепоочието му и да му пръсна черепа.
На дивана съм, в едната ръка с Мечо и с автомата в другата. Сякаш съм в гората, в палатката си под дърветата, които са под небето, което е под злото око на кораба-майка, която е под експлозията от звезди, от които само една е наша. И с кой кучи късмет Другите са избрали точно нея сред останалите сто по десет на трийсет и шеста степен броя звезди във Вселената?