Не е за мен. Не ми е работа да побеждавам извънземните. Аз съм хлебарка. Или хайде, еднодневка, според сравнението на Ивън. Еднодневките са поне по-красиви и поне могат да летят. Но не ми пречи да очистя едно-две копелета до края на еднодневния си гастрол. И смятам да започна от Вош.
Една ръка ме потупва по рамото.
— Каси, защо плачеш?
— Не плача. Алергична съм. Тоя проклет мечок е натъпкан с прах.
Той сяда до мен, от страната на мечока, не на пушката.
— Къде беше? — питам аз, за да сменя темата.
— Да видя как е времето.
— И? — „Моля те, не бъди така кратък! Трябва ми топлия ти глас, за да се чувствам сигурна.“ Свивам колене към брадичката си, с пети върху дивана.
— Добре. Можем да тръгнем довечера.
Утринната светлина се промъква през един процеп в одеялата, закачени пред прозореца и обагря лицето му в златножълто. Светлината блещука в тъмната му коса, искри в очите му.
— Добре — изсумтявам аз.
— Каси… — Той докосва коляното ми. Ръката му е топла, чувствам топлината през дънките си. — Хрумна ми нещо странно.
— Че всичко това е просто лош сън?
Той клати глава, смее се нервно.
— Искам да ме разбереш правилно, затова ме изслушай, става ли? Доста мислих за това и нямаше да отворя дума, ако не мислех, че…
— Давай, Ивън. Просто ми кажи. — „О, Боже, какво следва?“ Тялото ми се напряга. „Все едно, Ивън. Не ми казвай.“
— Искам да отида.
Клатя глава объркано. Това шега ли е? Ръката му е на коляното ми.
— Че, идвай, нали реши.
— Искам да кажа, да отида сам. — Побутва ме по коляното, за да го погледна.
И аз разбирам.
— Да отидеш сам. Аз да стоя тук, а ти да намериш брат ми.
— Нали обеща да ме изслушаш…
— Не съм обещала нищо. — Бутам ръката му от коляното си. Мисълта, че ще ме остави тук, не е просто обидна — тя е ужасяваща. — Аз съм обещала на Сами, не ти, така че забрави.
Но не.
— Ти не знаеш какво е там.
— А ти знаеш ли?
— По-добре от теб.
Той посяга към мен, аз го спирам с ръка. „Чакай, чакай.“
— И я ми кажи как е там?
Той вдига ръце.
— Помисли кой от двама ни има по-голям шанс за успех. Не че си момиче, че съм по-силен, по-издръжлив или нещо от този род. А и винаги можеш да продължиш, ако с мен се случи най-лошото.
— Може и да си прав. Но трябва да тръгна аз. Той е мой брат. А и нямам намерение да вися тук, докато някой Заглушител почука на вратата на фермата. Тръгвам сама и толкова.
Скачам от дивана, сякаш ще тръгна на секундата. Той ме улавя за ръка, но аз се дърпам.
— Стига, Ивън. Забравяш, че аз ще те взема с мен. Не обратното.
Той клюмва.
— Знам. Знам. — След което унило се разсмива. — Знаех какво ще кажеш, но да питам все пак.
— Защото мислиш, че няма да се справя?
— Защото не искам да умреш.
66.
Подготвяхме се със седмици. В този последен ден не остава друго, освен да изчакаме свечеряването. Не носим много багаж. Според Ивън за две-три нощи ще се доберем до „Райт-Патерсън“, ако изключим непредвидени пречки като виелици или това да убият един от нас — или двамата — което би забавило операцията за неопределено време.
Въпреки, че взех само най-необходимото, Мечо не се събира в раницата ми. Дали да не му отрежа краката и да кажа на Сами, че са откъснати от взрива на Окото в лагера?
Окото. Какъв по-добър край за Вош. Вместо куршум — една извънземна бомба в гащите му.
— Ако искаш, го остави — казва Ивън.
— Ако искаш, млъкни — измърморвам аз, докато сгъвам мечока на две и дърпам ципа на раницата.
Ивън се усмихва.
— Първия път, като те видях в гората, помислих, че плюшеното мече е твое.
— В гората?
Усмивката му изчезва.
— Ти не ме намери в гората — напомням му аз. Стаята изведнъж изстива. — Ти ме откри в една снежна пряспа.
— Исках да кажа, че аз бях в гората, не ти — казва той. — Видях те оттам, от половин километър разстояние.
Кимам. Не защото му вярвам. Кимам, защото знам, че с право не му вярвам.
— Ти продължаваш да се навърташ там, Ивън. Готин си и имаш красиви нокти, но аз така и не разбрах защо ръцете ти са толкова меки или защо миришеше на барут в нощта, в която уж беше ходил на гроба на приятелката си.
— Казах ти снощи — от две години не съм пипал селска работа, а в онзи ден чистих пушката си. Не знам какво друго мога да ти…