Прекъсвам го.
— Вярвам ти само защото още не си ме пратил на оня свят, въпреки че си имал безброй възможности. Нищо лично, но има доста неясни неща около теб и цялата тази ситуация, което не означава, че няма да се добера до отговора им. Ще разбера и ако истината е такава, че да те изправи срещу мен, ще постъпя така, както е правилно.
— Как именно?
Сладката му секси усмивка, яки рамене и ръце, мушнати хулигански в джобовете. Тоя ще ме влуди. Какво толкова има в това момче, че ми се иска да го целувам и удрям едновременно, да бягам от него и към него, да го прегръщам и да го ритам в топките? Иска ми са да го отдам на ефекта от Пришествието, но като че ли момчетата са ни въздействали така винаги.
— Аз си знам — казвам му.
Качвам се на втория етаж. Имам да свърша нещо преди тръгване.
Ровя из чекмеджетата в банята, намирам ножици и се заемам да поскъся малко козината си. Дъските проскърцват зад мен и аз, без се обръщам, крещя:
— Спри да ме шпионираш!
В следващата секунда Ивън вече наднича в банята.
— Какво правиш? — пита той.
— Ритуално подстригване. А ти какво правиш? Как какво — слухтиш, дебнеш ме! Но ще ми писне, Ивън, предупреждавам те.
— Прилича ми на обикновено подстригване.
— Реших да се отърва от всичко, което пречи.
Хвърлям му един поглед в огледалото.
— Че с какво ти пречи?
— Защо питаш?
Гледам се в огледалото, но и той е там, в ъгълчето на окото ми. Дявол да го вземе, стига с тази символика.
Той благоразумно излиза. Кръц, кръц, кръц и мивката се пълни с къдриците ми. Чувам го да трополи из долния етаж и да тръшка кухненската врата. Трябваше да го попитам все пак… Хм. Сякаш ми е собственик. Сякаш съм кутре, което е прибрал в къщата си.
Крачка назад, за да преценя ефекта. С къса коса и без грим приличам на дванайсетгодишна. Хайде, не по-голяма от четиринайсет. Но с подходящо държание и дрехи може да ме помислят и за десетгодишна. И дори да ме поканят на разходка с някой симпатичен жълт училищен автобус.
Следобеда небето са закрива от плътен слой сиви облаци и се стъмва рано. Ивън пак изчезва и след няколко минути се връща с две двайсетлитрови туби бензин. Поглеждам го въпросително и той казва:
— Няма да е зле да позаметем следите.
Трябва ми минута, за да съобразя.
— Смяташ да изгориш къщата?
Той кимва. Изглежда въодушевен от перспективата.
— Точно така, ще изгоря къщата.
С една от тубите полива горния етаж. Излизам на верандата, за да не дишам изпаренията. Из двора подскача едър черен гарван и спира за малко, за да ме изгледа с подобното си на мънисто око. Чудя се дали да не го отстрелям.
Ще го уцеля със сигурност. Вече стрелям добре — благодарение на Ивън, а и мразя птиците.
Вратата зад мен се отваря и ме лъхва облак от задушливи изпарения. Слизам на двора и гарвана хвръква, грачейки. Ивън полива верандата и захвърля празната туба до стената.
— Плевнята — казвам аз. — Трябваше вместо къщата да опожариш плевнята. Къде ще се подслоним на връщане?
„Защото ми се иска да вярвам, че ще се върнем, Ивън. Ти, аз и Сами, едно голямо щастливо семейство.“
— Знаеш, че няма да се върнем — казва той и драсва клечката.
67.
Двадесет и четири часа по-късно съм затворила кръга, който свързва мен и Сами като сребърна верижка — връщайки се на мястото на моя обет.
Лагерът е такъв, какъвто съм го оставила, което значи, че няма лагер, а само черен път през гората, прекъснат от километър и половина празнота, където именно е бил лагерът. Пръстта е по-твърда от стомана и съвсем гола, без помен от живот, без нито един стрък трева или сух лист. Зима е, наистина, но някак не ми се вярва тази изгоряла пустош да разцъфти напролет.
Соча към едно място вдясно.
— Тук беше бараката ни. Мисля. Трудно е да се каже без ориентир, а ориентир няма, освен пътя. Ей там, до бараката, беше складът. А ей там, по пътя — погребалната клада. След нея е дола.
Ивън клати глава с недоумение.
— Нищо не е останало. — Почуква с крак по твърдата като скала почва.
— Останало е. Аз съм тук.
Той въздъхва.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Бях малко крайна във формулировката си — казвам аз.
— Хм… Изобщо не ти е свойствено.
Той пробва да се усмихне, но не успява. Напоследък е много мълчалив. Откакто оставихме къщата да гори сред фермата. Свечерява се. Той коленичи на твърдата земя, изважда картата и сочи с фенерче мястото, на което се намираме.
— Черния път, ей там, не е отбелязан на картата, но сигурно излиза на ей този път тук. Можем да вървим по него до изход 675, а там вече сме на една крачка от „Райт-Патерсън“.