— Колко общо? — питам аз, надничайки през рамото му.
— Към петдесет километра. Един ден, ако вървим здраво.
— Ще вървим.
Сядам до него и ровя в раницата му за ядене. Намирам сушено месо, неясно от какво, увито в пергаментова хартия и няколко сухи бисквити. Предлагам на Ивън. Той поклаща глава.
— Трябва да ядеш — карам му се. — Стига с твоите притеснения.
Страх го е да не свършим храната. Има пушка, разбира се, но няма време за лов в тази фаза на спасителната операция. Трябва тихо да прекосим местността. Не че местността и без друго не е от тиха по-тиха. Първата вечер чухме изстрели. Понякога единични, понякога залпови. Но винаги надалеч, никога не сме се стряскали. Сигурно самотни ловци като Ивън, препитаващи се с каквото дойде. Или шайки бандити. Кой знае. А може да са и други шестнайсетгодишни момичета с M16, мислещи се за последни представители на човечеството.
Той склонява и взима една бисквита. Отхапва едно късче. Дъвче замислено и оглежда пустошта в гаснещата светлина.
— Ами ако вече не събират деца с автобуси? — пита за стотен път той. — Как ще влезем?
— Все ще измислим нещо. — Каси Съливан — специалист по стратегическо планиране.
Той ме поглежда укорително.
— Професионални войници. Джипове. Хеликоптери. И това, как му каза — зеленооката бомба. Няма да е зле да сме по-подготвени.
Той прибира картата в джоба си и се изправя, мятайки на рамо пушката си. Нещо е на път да се случи с него. Но не знам какво. Сълзи? Крясъци? Смях?
Както и с мен. Трите наведнъж. Но надали по същите причини. Реших да му се доверя, но както някой някога беше казал, не можеш да повярваш насила. Затова слагаш всичките си съмнения в кутийка, заравяш я някъде и забравяш мястото. За жалост, моята кутийка е като краста, която непрекъснато иска чесане.
— Да тръгваме — казва делово той, хвърляйки поглед към небето. Облаците от предния ден все още не са се вдигнали и крият звездите. — Тук сме като на длан.
Рязко обръща глава наляво и застива като статуя.
— Какво има? — шепна аз.
Той вдига ръка. Рязко поклаща глава. Взира се в почти пълната тъмнина. Аз не виждам нищо. Не чувам нищо. Но не съм ловец като Ивън.
— Нещо проблесна! — Той долепя устни до ухото ми. — Кое е по-близо, гората отвъд пътя или долът?
Клатя глава. Не знам.
— Може би долът.
Той не чака. Грабва ме за ръката и хукваме в бърз тръс към мястото, където се надявам да е долът. Не знам колко сме тичали дотам. Може би не толкова, колкото ми се стори, защото ми се стори, че тичаме цяла вечност. Той ми помага да се смъкна по скалистия склон и скача до мен.
— Ивън?
Дава ми знак да мълча. Притичва встрани, за да надникне над ръба. Сочи ми раницата и аз измъквам оттам бинокъла. Дърпам го за крачола: „Какво става?“ Но той ме бута. Показва ми четири пръста. Четири души? Това ли иска да каже? Или „на четири крака“? По дяволите.
Стои дълго неподвижен. Накрая скоква при мен и отново долепя устни до ухото ми.
— Идват оттам. — Сочи в мрака към другия склон на дефилето, който е много по-стръмен от този, по който слязохме. И обрасъл с гора, по-точно — с остатъци от гора: натрошени дънери, плетеници от счупени клони и увивни растения. Добро прикритие. Или поне нещо, за разлика от голото дере, в което сме на показ като в аквариум. Той хапе устни, обмисляйки възможностите. Имаме ли време се покатерим отсреща?
— Стой тук.
Сваля пушката си от рамо и се опитва да се изкатери по ронливия склон, като си помага с лакти. Стоя точно под него и стискам автомата си. Знам, каза ми да не мърдам. Но не смятам да стоя, свита на кълбо и да чакам края си. Минала съм вече по този път, благодаря.
Ивън стреля. Тишината на здрача се разсипва като стъкло. Залита от отката и се свлича. За щастие, долу има една глупачка, която смекчава удара. „Щастие“ — за Ивън. За глупачката — не съвсем.
Той се претъркулва встрани, дърпа ме за крака и ме тегли към отсрещния склон. Което не е лесно след подобни шеги на гравитацията.
В дола пада сигнална ракета и раздира мрака с адска червена светлина. Ивън мушва ръцете си под мишниците ми и ме подхвърля към върха. Докопвам се до ръба и отчаяно драскам с обувки, за да се изкача. Ивън ме повдига и вече съм от другата страна.
Обръщам се, за да му помогна, но той ми крещи да бягам. Няма причина вече да пазим тишина. В този момент зад него пада малък, подобен на ананас предмет.
— Граната-а-а! — крещя аз, което дава на Ивън цяла секунда, за да залегне.