В един и половина на вратата се почука.
Първо не осъзна къде се намира. В полусън скочи да отвори вратата. Там стоеше момчето от рецепцията, което на безупречния си английски му обясни, че възрастният господин, бащата на signor Валандер, току-що е излязъл от хотела. Валандер навлече дрехите си. Когато излезе, видя баща си уверено да крачи на отсрещната страна на улицата. Синът го последва от разстояние. За пръв път шпионираше собствения си баща и разбра, че шестото чувство не го е подвело. Отначало Валандер не беше сигурен в каква посока се движат. После, когато улиците започнаха да се стесняват, осъзна, че вървят към Испанските стъпала. Продължи да спазва дистанцията. В топлата римска нощ видя баща си да изкачва всичките многобройни Испански стъпала, чак до църквата с двете камбанарии. Там възрастният мъж седна — мяркаше се като черна точица високо горе, а Валандер остана скрит в сенките. Останаха така почти час. Накрая баща му се изправи и слезе обратно по стълбището. Синът продължи да го следи, това беше най-тайнствената задача, която бе изпълнявал някога, и ето че скоро се озоваха при фонтана Ди Треви. Там баща му не хвърли монета през рамо, а просто съзерцава водата, бликаща в големия фонтан. На оскъдната светлина Валандер долови някакъв влажен блясък в очите му.
След това се върнаха в хотела.
На следващия ден отлетяха с полет на „Алиталия“ до Копенхаген, бащата на Валандер седеше на същото място до прозореца, точно както и на отиване. Валандер забеляза, че ръцете му са хванали тен. Едва на ферибота до Лимхамн попита баща си дали е останал доволен от пътуването. Той кимна и измърмори нещо неразбираемо, а Валандер си знаеше, че няма да получи по-ентусиазиран отговор. В Лимхамн ги посрещна Йертруд, за да ги откара у дома. Оставиха Валандер в Юстад и по-късно вечерта, когато той се обади по телефона, за да попита дали всичко е наред, Йертруд отвърна, че баща му е в ателието си и рисува своя постоянно повтарящ се мотив — залязващо слънце над неподвижен, безветрен зимен пейзаж.
Валандер стана от леглото и отиде в кухнята. Часът беше пет и половина. Сложи да се вари кафе. Защо ли той излезе през нощта? Защо седя на върха на стълбите? Какъв бе този блясък в очите му при фонтана?
Все въпроси без отговор, ала за миг бе зърнал късче от съкровения вътрешен свят на баща си. Тогава прояви достатъчно здрав разум да остане отвъд невидимата преграда. Реши никога да не го разпитва за самотната му разходка из Рим през онази нощ.
Докато се вареше кафето, Валандер отиде в банята. Със задоволство забеляза, че има здрав и енергичен вид. Слънцето бе изсветлило косата му. След всички изядени спагети сигурно беше наддал няколко килца, но не се качи на кантара в банята. Чувстваше се отпочинал. Това беше най-важното. Доволен, че пътуването наистина се осъществи.
Фактът, че само след час отново ще се превърне в полицай, не будеше неприязън у него. Често след отпуск му беше трудно да се върне към работата си. През последните години тази неохота се засилваше. Имаше периоди, когато сериозно обмисляше да сложи край на кариерата си като полицай и да си потърси друго поприще, може би като завеждащ сигурността в някоя фирма. Съзнаваше обаче, че да бъде полицай е негово призвание. Това прозрение беше узрявало бавно, но неотменно. Никога не би могъл да бъде нещо друго.
Докато се къпеше под душа, си припомни събитията, разиграли се преди няколко месеца, по време на горещото лято и на онова толкова успешно за Швеция Световно първенство по футбол. Споменът за отчайващото преследване на серийния убиец, който в крайна сметка се оказа умопомрачено, едва четиринайсетгодишно момче, още го измъчваше. През седмицата в Рим успя да потисне тези мисли, но ето че сега отново се връщаха. Една седмица в Рим не променя нищо. Светът, към който щеше да се завърне, си беше все същият.
Седя на кухненската маса, докато не стана седем. Дъждът не спираше да се излива. Топлината на Италия се превърна блед спомен. В Сконе есента вече беше пристигнала.