— Струва ми се, че разбирам. Та какво се е случило?
— Защо през тази неделя са отишли чак до Смоланд, не знам. Паркирали на един горски път. Имало навалял сняг, но не бил особено дълбок. После тръгнали по дърварския път и стигнали до езерото. Излезли на леда. Ненадейно той се пропукал и тя пропаднала. Баща ми така и не успял да я извади. Изтичал обратно до колата и тръгнал да търси помощ. Естествено, тя била вече мъртва, когато я намерили.
— Откъде разбрахте това?
— Самият той се обади. Тогава бях в Стокхолм.
— Какво си спомняте от телефонния разговор?
— Естествено, той беше много разстроен.
— По какъв начин?
— Може ли човек да бъде разстроен по повече от един начин?
— Плачеше ли? Беше ли изпаднал в шок? Опитайте се да го опишете по-подробно.
— Не плачеше. Мога да си спомня баща си със сълзи в очите единствено когато говореше за екземпляри от редки орхидеи. По-скоро имах чувството, че се опитва да ме убеди, че е направил всичко по силите си, за да я спаси. Но това едва ли е било нужно. Ако някой попадне в беда, правиш всичко възможно, за да му помогнеш, нали?
— Какво още каза?
— Помоли ме да се опитам да се свържа със сестра ми.
— Значи първо се е обадил на вас?
— Да.
— Какво стана после?
— Прибрахме се в Сконе. Точно както сега. Погребението се състоя седмица по-късно. Веднъж говорих по телефона с един полицай. Той каза, че ледът трябва да е бил необичайно слаб. А и майка ми не беше много едра жена.
— Така ли каза? Полицаят, с когото сте разговаряли? Че ледът трябва да е бил „необичайно слаб“?
— Имам добра памет за подробности. Може би защото съм ревизор.
Валандер кимна. Минаха покрай табела, която съобщаваше, че наближават кафене. През краткия престой Валандер разпита Рюнфелд за работата му като международен одитор. Слушаше го без особено внимание. Вместо това премисляше разговора, който проведоха в колата. Бе казано нещо важно. Обаче не успя да определи какво точно. Тъкмо щяха да си тръгнат от кафенето, когато телефонът в джоба му иззвъня. Беше Мартинсон. Бу отиде настрана, за да остави Валандер насаме.
— Изглежда, нямаме късмет — заяви Мартинсон. — От полицаите, които са работили в Елмхулт преди десет години, единият е починал, а другият е пенсиониран и се е преместил в Йоребру.
Валандер усети разочарованието. Без сигурен информатор пътуването щеше да загуби голяма част от замисъла си.
— Аз дори не знам как да стигна до езерото — възропта той. — Няма ли някой шофьор на линейка? Пожарната не е ли участвала в изваждането й?
— Намерих човека, който се е притекъл на помощ на Йоста Рюнфелд — уточни Мартинсон. — Знам как се казва и къде живее. Единственият проблем е, че няма телефон.
— Нима днес в Швеция има хора без телефон?
— Явно има. Имаш ли нещо за писане?
Валандер затършува в джобовете си. Както обикновено, нямаше нито лист, нито химикалка. Привика с жест Рюнфелд, който му даде писалка със златен обков и една от визитните си картички.
— Човекът се казва Якоб Хословски — продължи Мартинсон. — Той е нещо като селски чешит и живее сам в дървена къщичка недалеч от онова езеро. Езерото се нарича Стонгшьон и се намира северно от Елмхулт. Говорих с една любезна дама от общината, която каза, че Стонгшьон фигурира на информационното табло, поставено на пътя към селцето. Обаче не можа съвсем да обясни как се отива с кола при Хословски. Ще трябва да се отбиеш в някоя къща и да попиташ.
— Осигурено ли ни е къде да пренощуваме?
— ИКЕА имат там хотел, в който сме ангажирали стаи.
— ИКЕА не продават ли мебели?
— Продават. Но освен това имат и хотел — ИКЕА Вердсхус.
— Случило ли се е нещо друго?
— Всички са претрупани с работа. Но, изглежда, Хамрен от Стокхолм ще дойде да ни помага.
Валандер си спомни двамата криминалисти от Стокхолм, които им бяха помогнали в работата през лятото. Нямаше нищо против отново да се срещне с тях.
— Без Лудвигсон?