— Пострадал е при пътно произшествие и е в болница.
— Сериозно ли е?
— Ще разбера. Но не останах с такова впечатление.
Валандер сложи край на телефонния разговор и върна писалката.
— Има вид на много скъпа — подхвърли.
— Да си одитор във фирма като „Прайс Уотърхаус“ е една от най-хубавите професии на света — отвърна Рюнфелд. — Поне що се отнася до заплащане и бъдещи перспективи. Далновидните родители днес съветват децата си да станат одитори.
— Каква е средната заплата? — попита Валандер.
— Повечето служители над едно определено ниво имат индивидуални договори, които, разбира се, са конфиденциални.
За Валандер това означаваше, че заплатите са астрономически. И той като повечето хора се изумяваше: излизаше наяве информация за обезщетенията при напускане, нивото на заплащане и договорите за „златни парашути“. Собствената му заплата на криминален инспектор с дългогодишен опит беше доста ниска. Ако си бе потърсил работа в частния охранителен сектор, вероятно щеше да печели поне два пъти повече. Само че вече бе направил своя избор. Щеше да си остане полицай поне докато можеше да преживява със заплатата си.
Пристигнаха в Елмхулт в пет часа. Бу Рюнфелд попита дали наистина се налага да останат и през нощта. В действителност Валандер не разполагаше със задоволителен отговор. Рюнфелд можеше да вземе обратния влак до Малмьо. Валандер подчерта, че могат да посетят езерото едва на следващия ден, тъй като скоро ще мръкне. Искаше Рюнфелд да го придружи.
Когато се настаниха в хотела, Валандер незабавно потегли, за да открие къщата на Якоб Хословски, преди да се е стъмнило. Бяха спрели при информационното табло, поставено при отбивката към Елмхулт. Валандер си отбеляза къде е разположено езерото Стонгшьон. Излезе извън селището. Вече се здрачаваше. Зави наляво и после пак наляво. Гората беше гъста. Пейзажът на Сконе вече бе останал далеч зад тях. Спря, като видя някакъв мъж, който поправяше порта край пътя. Мъжът му обясни откъде да кара, за да стигне до къщата на Хословски. Валандер продължи. Двигателят бе започнал да издава странен звук. Помисли си, че скоро пак ще трябва да смени колата. Пежото му бе започнало да остарява. Зачуди се как ли щеше да си го позволи. Бе купил колата, която караше в момента, когато през една нощ, преди около година предишната му се запали на магистрала Е-65. И тя беше пежо. Нещо му подсказваше, че и следващата му кола ще бъде от същата марка. Колкото повече остаряваше, толкова по-трудно му ставаше да измени на навиците си.
Спря, щом стигна до следващото разклонение. Ако правилно бе разбрал пътните знаци, сега трябваше да завие надясно. След още осемстотин метра трябваше да стигне до къщата на Хословски. Пътят беше лош и зле поддържан. След стотина метра Валандер пак спря и даде на заден. Страх го беше да не заседне. Остави колата и тръгна пеш. От дърветата, които образуваха плътен шпалир покрай тесния горски път, се разнасяше шумолене. Крачеше бързо, за да задържи телесната си топлина.
Къщата се намираше досами пътя. Беше старовремска дървена колиба. Дворът бе зарит със стари коли. Самотен петел бе кацнал върху някакъв пън и го наблюдаваше. Един от прозорците светеше. Валандер успя да види, че светлината идва от газена лампа. Поколеба се дали да не отложи посещението си за следващия ден, но беше изминал дълъг път. Разследването изискваше да не пилее времето си нахалост. Отиде до входната врата. Петелът стоеше неподвижно на пъна. Почука. След малко дочу шум от влачещи се крака. Вратата се отвори. Мъжът, който стоеше в полумрака, бе по-млад, отколкото си бе представял Валандер — едва ли имаше и четирийсет години. Валандер се представи.
— Якоб Хословски — отговори мъжът. Валандер долови слаб, почти незабележим акцент в гласа му. Мъжът явно не се къпеше. Миришеше лошо. Дългата му коса и брада бяха сплъстени. Валандер задиша през устата.
— Питам се дали ще мога да ви обезпокоя за няколко минутки — започна той. — Полицай съм от Юстад.
Хословски се усмихна и отстъпи встрани.
— Заповядайте. Този, дето е почукал на вратата ми, никога не е останал на прага.
Валандер прекрачи в тъмното преддверие и насмалко да се препъне в една котка. Цялата къща бе пълна с котки. Никога не беше виждал толкова много котки, събрани на едно място. Това му напомни за Римския форум. Но за разлика от откритото пространство в Рим, тук вонята бе ужасяваща. Зина с уста, защото се уплаши дали изобщо ще може да диша. Последва Хословски в по-голямата от двете стаи, от които се състоеше старата къщурка. Там нямаше почти никакви мебели.