— Нито една голяма — отговори Валандер, — но множество малки.
Хословски кимна. Сетне обясни.
— Съседът ми живее съвсем наблизо — каза. — Къщата му не се вижда. На около триста метра е. Земните разстояния са трудноопределими.
Валандер благодари и си тръгна. Вече беше тъмно като в рог. Използваше фенера си, за да вижда къде върви. Между дърветата блещукаше светлина. Мислеше си за Якоб Хословски и всичките му котки.
Стигна до еднофамилната къща, която изглеждаше построена сравнително наскоро. Пред нея стоеше микробус с надпис „Водопроводни услуги“ от едната страна. Валандер позвъни на вратата. Висок босоног мъж по бяла долна фланела отвори вратата с такъв замах, сякаш Валандер бе последният от безкраен поток хора, изредили се да му досаждат. Затова пък лицето му беше открито и дружелюбно. Вътре в къщата се чуваха детски викове. Валандер накратко обясни кой е.
— Сигурно Хословски ви е изпратил тук? — рече мъжът и се засмя.
— Откъде знаете?
— Надушвам го — отвърна. — Заповядайте, винаги може да се проветри.
Валандер го последва в кухнята. Детските викове се носеха от горния етаж. Освен това някъде бе включен телевизор. Мъжът каза, че името му е Рюне Нилсон и по професия е водопроводчик. Валандер отклони предложеното кафе и разказа защо е дошъл.
— Такова нещо не се забравя — рече той, щом Валандер млъкна. — Още бях ерген. Тук имаше стара къща, която съборих, за да построя новата. Нима наистина има десет години оттогава?
— Точно десет години без няколко месеца.
— Той дойде и заблъска по вратата. Беше по средата на деня.
— Как ви се стори той?
— Беше разстроен, обаче овладян. След това позвъни на номера за спешна помощ. Междувременно аз се облякох. После тръгнахме. Минахме по един пряк път през гората. По онова време често ходех за риба.
— През цялото време ли правеше впечатление на сдържан? Какво каза? Как обясни злополуката?
— Пропаднала в леда, който се пропукал.
— Но ледът е бил много дебел?
— Човек никога не знае, когато става въпрос за леда. Може да има невидими пукнатини или слаби места. Макар че наистина беше малко странно.
— Якоб Хословски каза, че дупката е била четириъгълна. Мисли, че може да е била изрязана с трион.
— Дали е била четириъгълна не помня. Обаче беше голяма.
— Но ледът наоколо е бил здрав. Вие сте едър човек и не ви е било страх да ходите по него?
Нилсон кимна.
— По-късно доста размишлявах над това — допълни той. — Имаше нещо странно в тази дупка, дето просто се бе отворила и жената изчезнала. Защо не е успял да я измъкне?
— Той какво обяснение даде?
— Бил се опитал, но тя изчезнала толкова бързо. Била повлечена под леда.
— Така ли беше?
— Откриха я на няколко метра от дупката. Точно под леда. Не беше потънала. Бях там, когато я извадиха. Никога няма да го забравя. Не можах да проумея как бе възможно да тежи толкова много.
Валандер го изгледа въпросително.
— Какво имате предвид? Че е тежала „толкова много“?
— Познавах Нюгрен, местния полицай по онова време. Вече не е между живите. Той каза, че според мъжа й тя е тежала почти осемдесет кила. Това обяснявало защо ледът се пропукал. Ала така и не можах да го разбера. Предполагам, човек винаги се замисля за такива неща, когато става дума за злополука. Как се е случило. Дали е могло да се избегне.
— Със сигурност имате право — рече Валандер и стана. — Благодаря ви за отделеното време. Много бих искал утре да ми покажете къде се е случило.
— По водата ли ще ходим?
Валандер се усмихна.
— Няма нужда. Но може би Хословски притежава тази способност.
Нилсон поклати глава.
— Той е безобиден — обясни. — Той и всичките му котки. Безобиден, но луд.
Валандер се върна по горския път. Газената лампа светеше на прозореца на Якоб. Рюне му обеща да си бъде у дома около осем часа на следващия ден. Валандер запали колата и тръгна обратно към Елмхулт. Странният звук от двигателя бе изчезнал. Усети, че е гладен. Вероятно щеше да е най-учтиво, ако предложи на Рюнфелд да вечерят заедно. Усещането, че напразно е предприел това пътуване, беше изчезнало.