Когато Валандер се прибра в хотела, на рецепцията го очакваше съобщение. Бу Рюнфелд бе наел кола и отпътувал за Векшьо. Имал познати и възнамерявал да прекара нощта там. Обещаваше да се върне в Елмхулт рано на следващия ден. Валандер изпита мимолетно раздразнение от действията му. Ами ако вечерта изникнеше нужда от неговото присъствие? Рюнфелд бе оставил телефонен номер във Векшьо. Валандер нямаше причина да му позвъни. Даже изпита известно облекчение, че ще разполага с вечерта за себе си. Прибра се в стаята, взе си душ и се сети, че дори няма четка за зъби. Облече се и намери отворен магазин, откъдето си купи каквото му трябваше. После вечеря в една пицария, покрай която случайно мина. През цялото време си мислеше за инцидента с удавянето. Стори му се, че лека-полека започва да сглобява картината. След вечеря се върна в хотелската стая. Малко преди девет позвъни на домашния телефон на Ан-Брит. Надяваше се, че децата й спят. Когато тя вдигна, накратко й разказа какво се беше случило. Искаше също да разбере дали са успели да намерят онази госпожа Свенсон, за която се предполагаше, че е била последният клиент на Йоста Рюнфелд.
— Все още не — отвърна тя. — Но ще намерим начин.
Той набързо приключи разговора. После пусна телевизора и разсеяно се загледа в едно дискусионно предаване. Без да забележи, заспа.
Събуди се малко след шест сутринта напълно отпочинал. В седем и половина вече бе закусил и платил за стаята. После седна на рецепцията и зачака. Рюнфелд дойде няколко минути по-късно. Никой от тях не коментира, че бе прекарал нощта във Векшьо.
— Ще отидем сред природата — започна Валандер. — До езерото, където се е удавила майка ви.
— Пътуването заслужаваше ли си труда? — попита Бу Рюнфелд. Валандер забеляза, че е раздразнен.
— Да — отвърна. — И вашето присъствие беше от решаващо значение. Независимо дали го вярвате, или не.
Това, естествено, не беше вярно. Но Валандер го каза толкова уверено, че думите му, макар и да не убедиха Рюнфелд, поне го накараха да се замисли.
Рюне Нилсон ги посрещна. Тръгнаха по една пътека през гората. Вятърът бе стихнал, а температурата беше около нулата. Земята под краката им бе твърда. Водата се ширна пред тях. Езерото беше продълговато. Рюне Нилсон посочи една точка нейде по средата на езерото. Валандер забеляза, че Рюнфелд е неспокоен. Предположи, че идва тук за пръв път.
— Трудно е да си представиш езерото заледено — рече Нилсон. — Всичко се променя, когато дойде зимата. Най-вече се променя усещането за разстояние. Това, което изглежда много далече през лятото, изведнъж може да ти се стори съвсем близо. Или обратното.
Валандер отиде до края на брега. Водата беше тъмна. Стори му се, че мярна движението на малка рибка до един камък. Зад себе си чу, че Рюнфелд пита колко е дълбоко езерото. Не успя да чуе какво отговори Рюне Нилсон.
Какво е станало?, запита се. Дали Йоста Рюнфелд го е бил решил предварително? Че онази неделя ще удави жена си? Трябва да е било така. По някакъв начин е подготвил дупката. Точно както някой бе прерязал дъските над рова у Холгер Ериксон. Както бе държал Йоста Рюнфелд в плен.
Валандер дълго време стоя, загледан в ширналото се пред погледа му езеро, но виждаше само онова, което бе в ума му.
Върнаха се през гората. При колата се сбогуваха с Рюне Нилсон. Според Валандер сигурно щяха се приберат в Юстад преди дванайсет часа.
Ала грешеше. Малко по на юг от Елмхулт колата спря. Двигателят отказа. Валандер се обади на фирмата за пътна помощ, към която бе абониран. Мъжът дойде след двайсетминутно чакане и веднага установи, че повредата е сериозна и не може да бъде отстранена на място. Нямаше какво друго да сторят, освен да оставят колата в Елмхулт и да вземат влака за Малмьо.
Служителят на пътна помощ ги откара до гарата. Докато Валандер се оправяше с него, Рюнфелд предложи да купи билетите. Впоследствие се оказа, че е взел билети за първа класа. Валандер не каза нищо. В 9:44 влакът потегли към Хеслехолм и Малмьо. Преди това Валандер се обади в полицията и помоли да изпратят някого да ги посрещне в Малмьо. Нямаше подходяща връзка с влак до Юстад. Ебба обеща, че ще се погрижи някой да ги чака.
— Нима полицията наистина не разполага с по-надеждни коли? — внезапно попита Рюнфелд, след като влакът излезе от Елмхулт. — Какво ще стане, ако обявят пълна тревога?