— Дали ще заловим онези, които са го извършили?
— Длъжни сме да го направим.
Нюберг кимна, без да каже нищо повече.
— Каза „онези“. Преди, когато те попитах, ми отговори, че според теб извършителят е действал сам.
— „Онези“ ли казах?
— Да.
— Все още смятам, че престъпленията са дело на един извършител. Обаче не мога да обясня защо смятам така.
Валандер понечи да си тръгне. Нюберг го спря.
— Приклещихме „Секур“, фирмата за търговия по пощата в Бурос, да ни кажат какво още е купувал Рюнфелд от там. Като изключим най-скорошната подслушвателна апаратура и магнитната четка, пазарувал е там три пъти. Фирмата съществува отскоро. Купил е бинокъл за нощно виждане, няколко фенера и куп други работи без особено значение. Нищо незаконно впрочем, фенерите намерихме на „Харпегатан“. Но бинокълът за нощно виждане не беше нито там, нито на „Вестра Валгатан“.
Валандер се замисли.
— Възможно ли е да го е сложил в багажа си за Найроби? Наблюдават ли се тайно орхидеи нощем?
— Във всеки случай още не сме го намерили — обясни Нюберг.
Валандер отиде в кабинета си. Смяташе да си сипе чаша кафе, но размисли. Седна зад бюрото и прочете бележките, които си беше нахвърлил, докато се возеше в колата от Малмьо. Търсеше прилики и разлики между двете убийства. И двамата мъже бяха описани като насилници, макар и всеки по различен начин. Холгер Ериксон се е отнасял лошо със служителите си, а Моста Рюнфелд е пребивал съпругата си. Определено имаше прилика. И двамата бяха убити според изкусно замислен план. Валандер все още беше убеден, че Рюнфелд е бил държан в плен. Нямаше друго логично обяснение за дългото му отсъствие. Ериксон пък сам бе вървял към собствената си смърт. Ето я и разликата. Ала според Валандер дори тук имаше някакво, макар неясно и изплъзващо се, сходство.
Защо Рюнфелд е бил държан в плен? Защо извършителят е изчакал, преди да го убие? За тези въпроси имаше безброй възможни отговори. По някаква причина извършителят е искал да чака, което на свой ред повдигаше нови въпроси. Дали пък извършителят просто не е имал възможност да го убие веднага? В такъв случай защо? Или пък да държи Рюнфелд в плен и да го омаломощи чрез гладуване е било част от замисъла?
За пореден път единственият мотив, който Валандер можа да види, бе отмъщението. Но отмъщение за какво? Все още не бяха открили надеждна следа.
Пренасочи мисълта си към извършителя. Вече бяха говорили, че вероятно става дума за сам мъж с голяма физическа мощ. Естествено, можеше да грешат и убиецът да е повече от един, но Валандер силно се съмняваше. Имаше нещо в цялата организация, което издаваше самотен извършител.
Доброто планиране е било една от предпоставките, мислеше си. Ако извършителят не бе действал сам, планът щеше да бъде значително по-прост.
Облегна си назад в стола. Опита се да разгадае разяждащата тревога, която не му даваше мира. Имаше нещо в картината, което все не успяваше да види. Може би тълкованията му са напълно погрешни. Само да можеше да се досети какво е.
След около час отиде да си вземе чашата кафе, от която се въздържа по-рано. Обади в оптиката, където напразно го бяха чакали да дойде. Не му определиха нов час. Можеше да отиде, когато поиска. След като два пъти прерови якето си, намери телефонния номер на автомонтьора в Елмхулт в един от джобовете на панталона си. Ремонтът щеше да излезе много скъп. Валандер нямаше друга алтернатива, ако искаше да получи нещо за колата, когато я продаде.
Приключи разговора с майстора и позвъни на вътрешния на Мартинсон.
— Не знаех, че си се върнал. Как мина в Елмхулт?
— Смятах да поговорим за това. Кои са тук в момента?
— Току-що видях Хансон — отвърна Мартинсон. — Уговорихме се да се срещнем за малко в пет часа.
— В такъв случай ще почакаме дотогава.
Валандер постави слушалката на вилката и изведнъж се сети за Якоб Хословски и неговите котки. Зачуди се кога ли на него самия ще му остане достатъчно време, за да си търси къща. Обезсърчен заключи, че това едва ли някога щеше да се осъществи. Работата на полицията постоянно нарастваше. Преди винаги имаше периоди, когато интензивността на работата намаляваше. Сега това вече почти не се случваше. И по нищо не личеше, че отново ще се случи. Дали има ръст на престъпността — не беше сигурен. Беше сигурен обаче, че случаите на насилие се увеличават непрекъснато. Все по-малко полицаи бяха пряко ангажирани с оперативна работа. Повечето заемаха административни постове. Планираха повече, за по-малко работа. За Валандер бе непоносимо да си се представя седнал по цял ден зад бюрото. Когато сядаше там, както в момента, това бе само пауза в установената му практика. Никога нямаше да открият извършителя, ако само си седят зад стените на участъка. Новите технологии в криминалистиката постоянно се развиваха, но никога нямаше да заместят напълно полевата работа.